Città Aperta

Началното слово в този текст, неговият про-лог, започваше твърде различно. Случилото се тази вечер (вечерта на 4-ти срещу 5-ти август б. авт.) промени замисъла ми. Прибирайки се на таванчето зад СУ (където обитавам от известно време), се натъкнах на изумителна гледка – позорната стена, издигната от едно, подобно на хунта управление, беше натрупана като непотребна вещ (каквато и е – куп желязо, което, разбира се, няма да забравим) на площадчето пред входа на НС. На мястото, където стената отделяше „народните представИтели“ от „народната любов“, беше израсла тревичка. Започнах да се смея истерично. В някакъв смисъл София наистина стана città aperta; един отворен град. След 416 дни

10537396_289805131192093_620880067651794276_n

Свобода на движение. Снимка: Стейси Топузова

 

Минало

Сердика е моят Рим

Дали император Константин, известен като Константин Велики или Свети Константин, е казал горните думи… е, аз съм скептик. Скепсисът, да ме прощават историците, е породен от чиста проба незнание. Звучи някак прекалено, особено днес. Какъв ти Рим, братче, нищо римско няма. Същите историци, които гордо се тупат с горната фраза, твърдят, че тук, в София, се намирал един от най-големите театри на Античността. Аз от своя страна с удоволствие съм показвал на туристи двете половини от театъра – едната в мазето на близкия хотел, а другата – превърната в зеленясало блато, защото близо десет години никой не си мърда пръста, за да я направи адекватен туристически обект. Е, кажете сега, това звучи ли като да би станало в Рим или Константин, ако въобще толкова го е вълнувала тая пуста Сердика, прави салта във вечния си сън.

По друг повод в проповед, изнесена под свода на катедралата „Св. Александър Невски“, дядо Тихон – Тивериополски епископ, каза: „Ние, изглежда, не сме заслужили да имаме такъв разкошен храм“… Аз бих добавил, чe не сме заслужили да имаме никакви разкошнотии. А понеже стана дума за храма, водата си тече по безценните фрески, изличавайки очи, ръце и ореоли, държавата бездейства, а Църквата не може да направи нищо; и какво може да направи – да не забравяме, че не политиците, посещаващи от дъжд на вятър богослужбите, дариха хиляди за катедралата, гордост за града ни, а един старец, изминаващ километри пеш, за да моли от посетителите за всяка стотинка. А парите на „богатите“ (какъв цинизъм) горят по банките. Е, може би прекалявам малко… но НЕ.

Снимка: Ивелина Берова

Снимка: Ивелина Берова

Всеки, който се е разхождал по улиците на стария център, може да потвърди, че черногледството ми расте на благодатна почва. Разбира се, има ги сладурските кафененца, яките паркове, имаме си прекрасния Народен, Военния клуб, Руската църква иии… ЦЪК. Софиянци спират тук – повечето наши съграждани не могат да изброят повече емблематични места в своята столица. Но – а тук винаги идва но – те не са виновни; паметта се изличава с всяко ново поколение – аз например съм привърженик на твърдението, че местата имат своя памет; в такъв смисъл, унищожавайки местата, паметта също си отива. А нима дървото може да расте без коренището? Стотици прекрасни места са на доизживяване – къщата на Яворов предизвиква мирова скръб, Апостолът (Народе ???) наблюдава „Шипка“ от дома на Фингов (дом, който има незавидната съдба просто да рухне), грандиозният римски квартал, открит при строежа на метрото, просто ще се скрие обратно в земята, ако някой скоро не направи нещо по въпроса… Многоточието е безкрайно. Но да, Сердика някога е можела да бъде Рим.

 

Настояще

Откакто се помня, градчето все тук е стояло, то ще чака, когато поема в незнайното път. Виж от запад, от изток, огледай по всички квартали то е кръв от кръвта ми и плът от моята плът.


Бях относително малък, когато прочетох „То“ на Стивън Кинг за първи път. Много ми се прииска да живея в щат Мейн – това магическо място, където всичко е възможно. Атлантикът носи спомени и нищо не е такова, каквото изглежда. И, разбира се,  чудовищата те дебнат зад всеки възможен ъгъл. По-късно, вече в гимназията, ми беше много трудно да убедя моя преподавателка (също фенка), че Мейн не е толкова голям – даже никак; за нея този щат беше като черна дупка – видоизменяйки пространството (и поглъщайки светлината), мракът нахлуваше в познатия свят.

Вече съм достатъчно голям, та да осъзнавам, че нашето съвремие (такова, каквото го живеем) си е баш Мейн, ще ме прощавате за каламбура, който моята преподавателка си представяше някога. Чудовища има, те ходят между нас; нямат остри зъби (или нокти), но пък имат пари. А това вече е много. София едвам се размина със своето учудовещяване, и то напоследък. Като хоби разхождам туристи из столицата – трудно ми беше да им обясня, че сградата, охранявана по-добре от бърлогата на Хитлер, всъщност е парламентът на една демократична държава. Направо се чудя как улиците не са вампирясали от толкова кръв – тя капа, капа, капа в последните месеци.

 

Щети. Снимка: Гергана Динева

Щети. Снимка: Гергана Динева

 

Въобще софийско/българското настояще не е никак розово – усещането за спокойствие е измамно, то е като яркосиньото в небето, което помръква за секунди, преди бурята да удари. По-тревожното е, че на никого не му пука; нещо повече – ако се разходим по улиците, ще видим тълпи от хора, които, подобно на Дантевите сладострастници, безцелно блъскани напред-назад от студен вихър, се размотават, зяпат по магазините, пълнят кафенетата. А в погледа им една кротка тъпота. Не го казвам, защото съм велик критикар, седнал да щрака текст, чрез който да завоюва безсмъртие на гърба на средностатистическия софиянец. Казвам го, защото за няколко месеца станах свидетел на овчедушие, което разтриса… и то ТУК, в София. Какво остава за провинцията и по-малките градове?

Нека не говорим само за политика – в София има прекрасна изложба на Роден, например. Разбира се, дъното не е толкова близо, ’щото залите да са празни, но съпоставяйки неделното оживление в голям мол с количеството хора, които отиват да се насладят на шедьоврите, човек получава тремендистки шок. И без да казвам голяма дума, ще спомена, че повечето са туристи. Виж, театрите са що-годе пълни, за операта „Борис Годунов“ билети нямаше, напоследък сме завъдили и нелоши улични артисти. Проблемът е, че хората, които посещават тези места, са (почти) едни и същи. Но може би това е временно. Може би някой ще съумее да ме опровергае. Всъщност – надявам се на това.

 

Бъдеще

Може ли цял град да бъде обитаван от призраци?

 

Може и София е перфектен пример. Някога, когато все още не се поддавах на цинизма си толкова лесно, се влюбих до полуда; по-точно предадох цялата обич, на която бях способен, на един човек. По ироничните усмивчици, които виждам толкова ясно, колкото е ясно, че Швейцария е неутрална, се досещам какво мислите: е, това няма как да е завършило добре. Боя се, че сте прави. Много месеци след неприятната развръзка аз обикалях улиците, по които навремето съм бил най-щастлив, спомнях си нещата толкова ясно, ароматите бяха толкова живи, че една вечер щях да стана на кайма, защото не бях видял идваща кола.

Всеки нормален човек, а аз претендирам за това, че съм такъв, би тропнал, слагайки край. Позволих си да занимая любезния читател с този пример, за да обърна внимание на факта, че местата, в които живеем, не само имат памет, но и са пълни със сенките от миналото. Миналото е на всяка крачка, а бъдещето е неясно като аферата с изгорелите банкови депозити. Изкушаващо е да пророкуваме (Вазов е прекрасен пример за това, че пророчествата ни са обречени на провал), но нека направим настоящето по-добро. Бъдещето ще се нареди самичко, затова няма защо да го мислим.

Можем само да си мечтаем, че градът ни ще стане едно по-добро място – без ремонти на парче, без озверели глутници, без стъклени страшилища и порутени къщета от началото на века, без редовно спукващи се тръби, без неповторимия (и натрапчив) чар на селото… аз бих си пожелал и липсата на червен кмет, pardon my french (нека левите читатели да не го линчуват, а да си пуснат „Последен валс“ или „Аз не съм комунист“), но това не е задължително, разбира се. И да не е, пак става. Туй-то…

Строим (бъдеще). Снимка: Гергана Динева

Строим (бъдеще). Снимка: Гергана Динева