Поетите не умират сами. “Камий Клодел 1915”

Camille Claudel 1915 (2013); directed by Bruno Dumont.

„Камий Клодел 1915“ (2013) – последният пълнометражен филм на френския режисьор Бруно Дюмон се вписва особено и неочаквано органично в контекста на досегашното му творчество, въпреки своя на пръв поглед “минималистичен” стил и “непретенциозен” сюжет. Лентата проследява една година от живота на скулпторката Камий Клодел (прочутата любима на Огюст Роден, с когото драматично се разделя, след което полудява) в психиатричната клиника в Мондевержюр (където прекарва последните 29 години от живота си). Филмът на Дюмон започва точно оттам, откъдето свършва този на Бруно Нюитен от 1988 г., посветен също на живота на вероятно най-талантливата жена-скулптор в световната история.

Бруно Дюмон снима своята “Камий Клодел” с ясното съзнание, че публиката вече до болка познава от едноименния филм на Нюитен и причините/драмите довели до нейното полудяване, което му позволява да се съсредоточи върху отношенията с брат й – драматургът и поетът католик и символист Пол Клодел, които се разгръщат на фона на последните акорди от трагичната й история. За целта Дюмон използва и твърде свободно интерпретира кореспонденцията между брата и сестрата, и техните лични бележки, за да се опита да даде отговор на въпроса – защо крайно набожният Клодел не проявява християнско милосърдие и не вади от лудницата Камий, както и лекарите му препоръчват, а я обрича на заточение там до края на живота й.

Френският режисьор е традиционно известен с парадоксалния факт, че почти неизменно снима “боготърсачески” филми за нуждата от Бог и метафизичен хоризонт, в които човек да намери екзистенциално утешение и смисъл, като успоредно с това декларира своята “антирелигиозност”, смятайки религията за анахронизъм и за нещо, което в настоящия момент от историята на човечеството по-скоро спъва и забавя неговото духовно развитие. В този смисъл дневника на отношенията между “анемичния ригорист” католик Пол Клодел, който цял живот ще бъде благодарен на Рембо, че посредством творбите му е открил Бога и ще се стреми да отстоява вярата си пред самия себе си на цената на големи усилия на волята и неговата сестра Камий, която се превръща в жертва на садомазохистичната му религиозност и мъчително лицемерие е особено благодатна почва за концептуалните търсения на Дюмон. Последното в най-добрия смисъл на думата – пречи на „Камий Клодел 1915“ да се превърне в “биографичен филм”, като за сметка на това натоварва лентата с дълбоки рефлексии по отношение на природата на католицизма, на религиозния рационализъм, аскетичните усилия за борба с човешката слабост и натура, и т.н.

Филмът като цяло може да бъде разделен на две части – след и преди появата на Пол Клодел. В първата му половина виждаме трагичния сблъсък на човек отдал целия си живот на естетическите си търсения (на красотата и изкуството) с безмилостния и неизбежен натурализъм, който е обладал като жесток демон алиениращото пространство на психиатричната клиника. Камий е неспособна повече да твори и да съхранява себе си, защото е заобиколена от безсмислието на едно битие по презумпция лишено от дух, захвърлено в болката и оставено да тлее, докато умре и се саморазложи. При душевноболните се вижда отчетливо ясно как “телесното” взема превес над “красивото” – то е “изоставено от душата” и притиснато до стената на собствената си абсурдност и лудост. Камий се опитва по всякакъв начин да се откъсне от тази зловеща манифестация на плътта и да запази духа си, но единственото, което успява да постигне е да агонизира.

Camille Claudel 1915 (2013); directed by Bruno Dumont.

Дюмон внушава на зрителя, че поради неспособността й да твори и да усеща красотата около себе си (колкото и невидима, и “излишна” да е тя в “ада”), бившата муза на Роден започва да се надява на спасение в религиозността, търсейки път към трансцендентното, щом единственото иманентно нещо на този свят се оказват болката и смъртта. Режисьорът извежда това като централна “опорна точка” на лентата, като подчертава, че Камий Клодел никога не е изпитвала нуждата да потърси Бога преди психиатричната клиника, но сблъсквайки се с един суров и насилствено аскетичен живот (от неговата гледна точка – крайно характерен за католицизма), тя бързо се огъва под “напора на реалността” и инстинктивно търси спасение. Дюмон на практика “преобръща сюжета” на един от по-ранните си филми „Хадевейх“ (2009), в който героинята постепенно успява да „изплува“ от “не-възможните” ограничения на “християнския начин на живот”, забелязвайки любовта и красотата около себе си, като далеч по-автентичен и достъпен източник на смисъл. По този начин режисьорът доста своеобразно се опитва да внуши чувството, че аскетизмът по парадоксален начин може да доведе до вярата в Бог, а не обратното.

От друга страна, когато в лентата се появява фанатичният образ на Пол Клодел, позицията на Дюмон става недвусмислено ясна – лишенията и ограниченията, на които католиците се подлагат, в крайна сметка водят обратно към тялото по един “изтънчено” садомазохистичен начин. Режисьорът разкрива образа на поета Клодел чрез неговия молитвен монолог, от една страна показващ силната вяра на слабия човек, а от друга – обсесията му от имитацията на Христовите страдания, което води до крайна и перверзна жестокост към себе си и другите. За Клодел всяко действие на хората е потенция за грях и всеки “човешки” момент в техния живот причинява единствено повече страдания на Бог, който ни обича и търпи/”понася” като кръст. Именно тази негова нагласа определя характера на действията му. Стремежът към постоянно “покаяние”, го превръща в духовно мъртвороден „светец“, изпитващ вместо любов към творението и респективно към сестра си, една саморазкъсваща се омраза към материята и тялото. Така Клодел завлича и сестра си във вътрешната бездна, в която е избрал да живее. Това е декадентският де профундис, в който християните вместо в смирени грешници, се превръщат в “чиновници на кръстните страдания”.

Но образът на бившия декадент Клодел далеч не е карикатурен, а по-скоро, както Дюмон настоява – жесток и трагичен. Причината да не спаси сестра си от лудницата е, че иска да й осигури “необходимото страдание”, което да я доведе до изкупление. И по тази причина тя прекарва там още цели 28 години. За Пол Клодел живота в психиатричната клиника е своеобразно чистилище, едно нужно до жестокост изпитание за душата на сестра му, накрая на което я очакват спасението и Бог. Той обрича Камий на подобна съдба именно, защото я обича. За “антирелигиозния боготърсач” Дюмон това е истински скандал и радикална проява на нелюбов. “Не! Не! Сега се опълчвам срещу смъртта! Трудът изглежда твърде лек за моята надменност: моята измяна към този свят ще бъде едно изтезание, но много за кратко.”, пише в “Един сезон в ада” Артюр Рембо. И най-вероятно Клодел остава в сърцето си просто един горд и отчужден от чувството за божията милост и любов към творението, декадент, който опоетизира волята, страданието и смъртта. Поетът винаги е най-жесток от всички и в силата, и в слабостта си. Защото, дори когато отправя погледа си към другите, всъщност винаги по детски егоистично е центриран преимуществено върху собственото си лице. И всъщност Пол Клодел в образа на своята сестра наказва именно себе си, осъждайки се на доживотен затвор за своите грехове.