“Гълъб кацнал на клон размишлява за битието” (2014), реж.: Рой Андершон

Arbeit macht frei – птиците на Брьогел рекламират любовта 

Гълъб кацнал на клон размишлява за битието („Златен лъв“ във Венеция, 2014 г.) е най-новият филм на шведския режисьор Рой Андершон и последният в трилогията му посветена на това какво означава да бъдеш човек. Същият не се отдалечава по никакъв начин от формулата, стила и тематиката на предишните му две ленти – Песни от втория етаж – 2000 г. и Вие, живите – 2007 г., като изключим няколко сцени, които ярко изпъкват на фона на досегашното му творчество като „най-сюрреалните“ досега. Всичко останало, което може да очаква запознатият с филмите на Андершон зрител, определено си е на мястото. Обстановката е крайно изчистена, защото всеки „обект“ е всъщност внимателно конструирана и изпипана снимачна площадка в огромно празно помещение, придаваща особена красота на кадъра. Всичко е „изградено“ около минимализма, силното осветление (light without mercy, казва Андершон) и някои по-безлични цветове като сиво, кафяво и черно. Освен това камерата почти никога не се движи и един кадър понякога продължава по пет-десет минути, което коства на режисьора около четири месеца подготовка за всяка една сцена. Всички тези аспекти на декора създават един краен свръхреализъм, който контрастира на фона на почти „дехуманизираното“ емоционално пространство, в което хората и техните действия (нарочно и концептуално преекспонирани) придобиват бароково сакрален характер.

В добавка към всичко горепосочено сюжетът на филма е доста „нестандартен“ и на моменти объркващ, защото Андершон артистично небрежно „скача“ от една случка на друга, поставяйки акцент върху съдбата на едва няколко герои, които срещаме в течение на лентата (в конкретния случай двама продавачи на играчки, шведския крал Карл Седми и един капитан, който винаги закъснява за всичко). По този начин режисьорът изгражда една подчертано сюрреална обстановка, заради която вече традиционно го сравняват с режисьори като Бунюел и Фелини, въпреки че неговият стил е доста различен и крайно самобитен, доближавайки се повече до стерилната, умозрителна метафизика на абсурдизма, отколкото до „класическия сюрреализъм“.

Своеобразната естетика на Андершон идва до голяма степен от дългогодишния му опит в рекламната индустрия (прави над 400 реклами), в която започва да работи след провала на втория си филм Гилиап (1975), който го отказва от това да се занимава с кино за цели 25 години. Бергман (който е негов инспектор в академията за филмово изкуство) казва за него, че е „най-добрият режисьор на реклами в света“. Малко или много сцените във „Гълъб кацнал на клон размишлява за битието“ наистина изглеждат като нещо, което бихме могли да видим по телевизията между две предавания, само че в конкретния случай не знаем какво точно се „рекламира“. Андершон използва въпросната форма, за да изразява едни крайно сложни и на моменти чисто абстрактни идеи (все пак не е лесно да покажеш „какво означава да си човек“ в поредица от реклами или както ги наричат някои киноспециалисти – „кратки винетки“ ). Освен всичко това стилът на шведския режисьор и дори идеите му са повлияни и от изобразителното изкуство, и фотографията, на които той е голям почитател (в едно свое интервю споменава, че Ото Дикс най-много е спомогнал за изграждането на подхода му към „анализа на човешкото“). В частност „Гълъб кацнал на клон…“ е вдъхновен от „Ловци в снега“ на Питер Брьогел Стария (картина, на която се отделя централно внимание и в Соларис на Тарковски). Андершон казва, че е искал да представи как изглежда светът на хората от гледната точка на птиците, които в картината са кацнали на дървото и сякаш разглеждат и „размишляват“ именно върху това „странно пространство“ на Брьогел и неговите обитатели.

“Ловци в снега”, 1565 г. от Питер Брьогел Стари

Както „Ловци в снега“ представя панорама на живота на хората в едно село, изобразявайки „разнообразните им занимания“, така и Андершон се опитва да изрази и покаже не просто един основен аспект на това „какво означава да си човек“, а точно обратното – колкото се може повече и то най-различни. Точно поради това филмът на моменти може да отблъсне зрителя, който очаква, ако не строго ортодоксално изграден сюжет, то поне някакъв по-ясно изграден скелет на концепция, която до някаква степен присъства в другите му два филма (особено в „Песни от втория етаж“). В „Гълъб кацнал на клон…“ Андершон си е позволил да представи многослойните си идеи (някои от които развива още от началото на трилогията) по един крайно фриволен начин, заради който на моменти лентата поема риска на това да „изглежда“ радикално блудкава и „дезориентирана“. Именно заради това към този филм трябва да се подходи с ясното съзнание, че на екрана няма да се види просто един сложен пъзел от кратки реклами или „винетки“, които чакат да бъдат подредени и разбрани, а точно обратното – парченца от палимпсест, които биват разгръщани и раз-късвани самостоятелно, и които понякога се срещат/слепят в пространството на сюжета единствено, за да оставят у зрителя чувството за нещо, което е прекалено апофатично отдалечено, за да бъде „разбрано“ (като „какво означава да бъдеш човек“), но същевременно е и достатъчно близо, за да бъде усетено.

Въпреки тази „блудкавост“, с която филмът концептуално си играе, все пак могат да се откроят няколко органично изградени/излети теми (особено поставени в хоризонта на трилогията). В контекста на предишните му два филма на преден план в „Гълъб кацнал на клон…“ се откроява негативното отношение към съвременния свят – главно към егоизма и материализма, които детерминират поведението и формират нагласите на модерния човек в рамките на капиталистическия свят. Както много хора отбелязват – доста парадоксално и иронично е това, че точно Андершон – човек, който дълги години се е занимавал с това да убеждава хората от малкия екран да си купят един или друг продукт, е заел толкова агресивна и директна позиция срещу консуматорството и сребролюбието, които отнемат на човека способността да изпитва емпатия и на базата на това – да създава дълготрайни и дълбоки връзки с другите. Въпросният основен мотив във филма е знаково онагледен от образите на Джонатан и Нисе (продавачите на детски играчки), които обикалят града, опитвайки се да продадат точно три артикула – едни вампирски зъби, една машинка, която се смее злокобно, и една маска, която е повече плашеща, отколкото забавна. Именно парадоксалният, нелеп характер на тези т.н. „играчки“, които трябва да служат за забавления и радост, показва, колко са далече „продавачите“ от хората – те са изгубили способността си да усещат човека срещу себе си и да изпитват дори минимална доза емпатия към него в контекста на неговите грижи и желания.

Андершон показва нещо много скандинавско – „капитализмът с човешко лице“ е изгубил до такава степен връзка с „малкия човек“, че вече дори не може да му предложи продукт, който да му е истински нужен. Джонатан и Нисе не възприемат хората като такива, а само като клиенти, купувачи – един безотказно действащ инструмент за печелене на пари. Това става ясно, след като същите започват да тормозят собствениците на един магазин, защото не могат да им върнат средствата, които им дължат. Сцената се „повтаря“ и когато случайна жена идва да си иска парите от Джонатан и Нисе, заплашвайки ги, че ще им вземе всичко. Успоредно с това студеното им отношение към „другия“ най-накрая оказва влияние и на тяхната „връзка“. Джонатан си избива комплексите от факта, че не печелят достатъчно пари върху своя колега, който от своя страна лека-полека изпада в одиозен римейк на екзистенциална криза, която го довежда до апокалиптичното откровение/състояние да крещи в коридора на общежитието, което обитават:

„Правилно ли е да се използват хората за собствена облага?“

единствения отговор, който получава от домоуправителя е: 

„По-тихо. Някои хора стават рано за работа.“

(политически коректен кавър на Arbeit macht frei)

“Гълъб кацнал на клон размишлява за битието” (2014), реж.: Рой Андершон

Другият „натрапчив“ мотив, който се появява и в предишните филми на шведския режисьор, е този за любовта и невинността. Андершон поставя в лентата си няколко „крайно позитивни“ сцени на фона на черния хумор, абсурдизма и дехуманизацията на (пост)модерното общество. Тези кадри, които са не повече от четири-пет, показват едни (от моя гледка точка) от най-красивите и съкровени моменти от живота на хората, в които поне в някаква степен се вижда, че съществува смисъл и „хоризонт на надеждата“, задочно и субтилно „деконструирайки“ мизантропското отношение на филма към човечеството и утопиите му за „бъдеще“. Една такава сцена показва двойка, която лежи на плажа с кучето си в състояние на едва ли не пълно блаженство или друга, в която майка играе с бебето си. Същите разкриват единственото нещо, което придава смисъл на битието и човешкия живот – любовта и общението. И точно това трябва да е опората на човекът сблъскал се с нелепото състояние на света, в който живеем и със съзнанието, че всички ще умрем (самият режисьор признава, че е силно повлиян от Сервантес и Достоевски). Любовта спасява човека от смъртта и тленността – въпреки че Андершон не дава рецепти „точно как“, той просто показва, че нейната красота е толкова явна и близка до всеки от нас, че „ще спаси света“, трансцендирайки материалното, безсмисленото и абсурдното.

Именно чувството, „че си обичан и че обичаш“ кара един грохнал старец от лентата да посещава един и същ бар цели 60 години, след като става свидетел на сцената, как еднокраката кръчмарка с песен на уста започва да дава без пари алкохол на бедните моряци и войници. Последните я питат – как могат да й заплатят (отново с песен) и тя бързо отговаря „с целувки“, след което целува всеки един от тях, наливайки им по една безплатна малка водка. Тази радикална проява на любов и човечност кара младият по онова време мъж да се влюби до такава степен в този бар, че да го посещава повече от половин столетие. Смъртта вече е близо до изнемощелия оглушал старец, но споменът за любовта отдавна се е превърнал в най-същностната част от него и той открива спасение единствено там.

След края на филма зрителят така и не разбира какво означава да си човек, но със сигурност го усеща в цялата му необяснима яснота и красота, в кратките, ярки реклами на Андершон, които така настойчиво рекламират любовта.