24 май – Ден на Словото

Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

24. май е Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Ако трябва да го опишем с една дума обаче, можем да кажем, че 24. май е Ден на Словото.

И така, какво е словото? Слово е една от българските думи, от българските речи, които често изричаме, без много-много да се замисляме за нейния смисъл. А Словото е такова богатство, каквото малко езици по света притежават. Както знаем, „в началото беше Словото“ (Йоан 1:1). Да видим как това изречение звучи на различни европейски езици. “In the beginning was the Word”. “Im Anfang war das Wort”. “Au commencement était la Parole”. Всеки поназнайващ чужди езици обаче знае, че word, Wort, parole означават просто „дума“. Даже и на латински е казано “In principio erat Verbum”, където verbum означава ни повече, ни по-малко „дума“. Думата обаче не винаги е слово, а и словото не винаги е просто една дума. Само гръцкият текст „Ἐν ἀρχῇ ἦν ὁ Λόγος” (това е и оригиналът на Йоановото Евангелие, от който са превеждали св. Кирил и св. Методий) е толкова ясен, колкото и българският (но за логос-а някой друг път ще пишем). Ако погледнем Тълковния речник, ще видим, че срещу „слово“ пише „дума, реч, език, говор“, но всеки разбира, че нито едно от четирите не е точно словото. Единствено последното, което намираме в речника – „устно публично изказване, реч“, в което, усещаме ние, задължително са свързани смислено някакви думи, може да ни доведе по-близко до словото, а именно това, че в основата на словото е мисълта, т.е. накратко можем да кажем, че словото е „израз на мисълта с думи“.

Защо тази дума, това изречение и тези разсъждения са толкова важни на днешния ден? По една много важна причина: първата дума, написана на български език, е именно “Слово“. Това разбираме от Пространното житие на Св. Кирил: „Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно е другите си сътрудници. И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: “В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.” Няма причина да не вярваме на това съобщение в житието, защото е съвсем логично св. Кирил и св. Методий да започнат своето дело именно с тези думи, тъй като това е евангелското четиво за празника на празниците – Възкресение Христово (бележка: Йоан 1:1 е началото на т.нар. Изборно Евангелие, в което текстовете са подредени по реда на тяхното четене в храма). Тъй че от това изречение наистина започва нашата писменост, но и нашата просвета и култура, които честваме днес. Това е повече от символично. Със своето дело двамата братя са ни направили не просто грамотни хора, нито само християни, нито само българи, а хора на Словото. Струва ми се, че днес и вярващият, и невярващият могат да оценят значимостта на този факт за онова време, а и значението, което има и днес. Българите (и славяните въобще, тук пък можем да видим и етимологическата връзка между слово и славяни) престават да са възприемани като неграмотни и некултурни хора, те влизат в духовната общност на тогавашната Източна Римска империя (или Византия) и получават възможността да влязат в традиции, които водят началото си още от Античността. Това е в пъти по-значимо от всички войни, които България и Византия водят преди или след онова време. Благодарение на този културен обмен и възникването на българската литература българите още в началото на Х век знаят например, че Земята е кръгла, а не плоска, както свидетелства Йоан Екзарх в своя „Шестоднев“, превод с допълнения на съчинението на св. Василий Велики със същото име.

А началото на днешния празник е поставено на 11. май 1851 г. от Найден Геров. Всъщност тогава той прави единствено възможното – организира по-специално църковно честване на св. Кирил и на св. Методий заедно (а не поотделно на датите на тяхната смърт, както дотогава, за това може да прочетете в този текст), като това църковно честване става повод за първия български светски празник на зараждащата се съвременна българска нация. Затова и до ден днешен някои твърдят, че именно 24. май (или 11. май, в зависимост от календара) трябва да бъде българският национален празник. Но на този ден българите не се чувстват само българи, те се чувстват част от една по-голяма общност, която можем да наречем общността на славянската писменост (затова и денят е наречен така), чието разпространение идва тъкмо от България. Макар че в днешно време писмеността ни далеч не е само славянска – на нея се пише дори на монголски, на казахски, на киргизки и на една от книжовните норми на персийския език – таджикския (вълнуващо и интересно е да четеш класиците на персийската поезия, написани на родната писменост).

Акцентът върху славянството обаче идва по-късно. През Възраждането за българите св. Кирил и св. Методий са български светци, които чрез създадената от тях азбука се противопоставят на гръцкия език и гръцкото въобще. Исторически погледнато, няма сигурно доказателство за български корени на семейството на братята. Не е правилно да ги наричаме и гърци, тъй като „грък“ („елин“) като название на етническа принадлежност в съвременния смисъл на думата се появява чак през XVIII в. Те не са се наричали и византийци, тъй като Византия е название, което се появява чак през Ренесанса и то във Западна Европа. Можем със сигурност да твърдим, че тогава, през IX в., двамата братя са се назовавали първо просто като християни и след това като ромеи (т.е. „римляни“, жители на Римската империя, което е било официалното название на това, което ние днес наричаме Византия). Въобще тогава хората са идентифицирали себе си по друг начин, в който етническият произход не е имал особената роля, която ние му придаваме днес. Важното е това, че Светите братя са владеели отлично славянския език и то в българския му вариант, както свидетелства житието на св. Методий: „Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.“ Това е и причината двамата да се захванат със своето най-велико дело.       

А делото е такова, което е могло да бъде свършено само от тях. Св. Кирил, известен като Константин Философ, е бил един от най-учените хора в тогавашния свят. Освен гръцки и славянски, той е владеел още латински, староеврейски и арабски и още много езици, които са му помогнали в мисиите и на Изток, и на Запад. Геният на двамата братя виждаме в създадената от тях глаголица, в която са включени както букви, измислени от тях, така и такива, взети от еврейското, самаританското, коптското и етиопското писмо (например нашата буква „ш“, която е взета от еврейската буква „шин“ със същата фонетична стойност). Впрочем, ако погледнем икони от Възраждането, а и по-съвременни, ще видим, че Светите братя държат в ръцете си книги, написани на кирилица. Днес учените са на мнение, че те (и по-специално св. Кирил) създават глаголицата, докато кирилицата е създадена от техните последователи в Преслав и Охрид (наистина българско творение!). Но за дълго време за автор на глаголицата се е смятал например св. Йероним, преводачът на Библията на латински, тъй като той произхожда от Далмация, а хърватите употребяват активно глаголицата чак до XVIII в.

В тази връзка напоследък в интернет циркулират няколко „сензационни“ статии, които твърдят, че Светите братя са „закодирали“ някакво послание в азбуката и търсят смислено изречение в названията на буквите аз, букы, вядя и т.н., като обявяват и подредбата на буквите за мистична (всъщност това са мнения, които водят началото си от съчиненията на Георги Раковски). Причината първата буква от нашата азбука да е „аз“ е ясна и описана още от Черноризец Храбър – защото в гръцкия се започва с „алфа“, а „алфа“ символизира началото според Евангелието. Наистина и учени са търсили някакъв особен смисъл в имената на буквите, но досега не е представена някаква убедителна теза за това: и в този случай много по-важно е, че самата азбука я има и ние я ползваме и днес.

За мен е особено значимо, че нашата азбука е дело на личности, за които знаем и към които лично можем да се обърнем и днес, независимо дали ги почитаме като светии, или не. Както още преди повече от 1100 години отново Черноризец Храбър е казал: „Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?”, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.”

Нищо друго не ни остава в този ден освен да им кажем: „Благодаря!“ (понеже и тази дума е сътворена от тях в нашия език). Да благодарим на тях и на техните непосредствени ученици, които са осъществили и приложили тяхното дело и на практика именно в българските земи, така че то после да се разпространи по света. Да благодарим и на техните следовници – духовници, учители, писатели, заради които Словото продължава да живее. Да не забравяме, че преди смъртта си св. Кирил ни завещава да живеем в единодушие и да бъдем „изредни люде“, които да продължават неговото дело. Завършвам този текст отново с неговите думи:

„Не бях, но бидох и ще бъда во веки!“

Димитър Драгнев, авторът на този текст, е завършил НГДЕК „Константин Кирил Философ“ и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Класическа филология“. В момента учи в Германия и работи по специалността си – преподава латински и старогръцки, превежда, пише на тези езици и се стреми да развива класическото образование в България. Една от последните му инициативи е Лятната школа по класически езици.