1000. На София, с любов.

„Понякога мястото е повече време или краткотрайна конструкция от двете“.

(Г. Господинов)

– На Попа към 6? Как ти се струва?

– Скучно. Всички там се срещат.

– Амиии…

– На ъгъла на онази пекарна, където хлябът мирише на детство? Сещаш се, където чакахме примрели от глад в 4 сутринта да отворят.    Нека е там.

–  Добре. А кога?

–  Когато сме гладни.

– Смешно, но аз честичко съм гладен. Малко по-конкретно?

А Б. вече беше затворила. Една сполучлива абстракция, която, впрочем, никога вече не видях. Не че не опитах. След този телефонен разговор разчупвах всяко свое софийско сутрешно слънце във въпросната пекарна. Винаги бях точен за срещите. Тя също, предполагам.

Най-тъжното разминаване. Когато няма закъснели. Или изпуснати трамваи, развалени автобуси, забравени ключове и случайно срещнати познати. Когато няма оправдания, когато няма колебания. Когато всеки е точен, а е неточното време. Разминаване, което всъщност е среща, само че с другиго. С онзи, гладен точно в 6:33.

Откакто Б. прекрати последния ни разговор така мистериозно, по женски чаровно, София за мен се превърна в града на любовта. Не непременно не(до)изживяната, дори не непременно моята собствена.

Нечия.

Снимка: Abandoned in Sofia (Кристин Стоянов)

Ранната обич – слънцето тъкмо се е разляло по ръба на Витоша. Обичта над чашата кафе, над чашата чай. Или над баничката и кифлата. Даже късната обич, дето се излежава до обяд в леглото. Тъжната, дето се завива презглава  и дори не става. Понякога и онази, която никога не огладнява.

Присвиеш ли леко очи, София цялата се превръща в една огромна пекарна. Пъзел не просто от места. Повече от срещи и разминавания.

И така, веднъж се опитах да измеря „любовността“ на София. Така ще го нарека. Обикалях улиците, лутах се из спомените, смятах и накрая получих:

11 скучни срещи на Попа

+ 2 (също скучни) под моста на влюбените

+ 10 и половина (това е интересна история, но за нея друг път) на края на „Витошка“ и 9 в началото ѝ

+ 12 съвсем случайни и още 9 съвсем предвидени

+ 3, да кажем, раздели пред блока ми (след вино винаги е някак мътно)

+ 8 раздели пред чужди блокове (и аз съм изпращал)

+ 19 по-интересни срещи: при пейката на Д. в парка, „ще те чакам на третия етаж, ама да си точен!“, на онова по-топло квадратче на пода у тях, където и двамата скачахме веднага, щом събуехме ботушите си, за да стоплим премръзналите си крака, „чакай ме на другия край на мъглата“ (и това беше Б. – тя си е такава, – само че тогава се намерихме), при бабата с цветята на „Витошка“, в онзи подлез при надписа, който винаги я караше да се изчерви, и доста други, но тях ще запазя за себе си

+ 54 целувки и половина (защото онази половинка не трябваше)

+ 3 по бузата и 2 по челото

+ 1 бележка в джоба ми

+ 3 забравени вещи у нас (всички сложих в третото чекмедже отгоре надолу)

+ 1 голямо петно от кафе на дивана, когато я бутнах, и 2 от червило по възглавницата (нея нарочно не изпрах)

+ 321 погледа, повечето случайни и откраднати

+ 3 дъги, 8 бури и поне 13 нощи у нас, докато навън валеше

+ 11 следобеда в Борисовата, 42 кафета, 8 чая, 23 бутилки вино, 13 вечерни разходки, 99 истории…

689. Словом шестстотин осемдесет и девет. Дотук стигнах. Умът ми вече пищеше от числа (винаги съм бил по-добър с думите), а още дори не бях стигнал до всички кръстовища, където чаках от отсрещната страна да ме прегърне, до всички откраднати светофарни минутки, до концертите, театрите, до фойерверките  и шампанското, до приятелствата, които останаха (а защо пък не и онези, които забравихме?), до снимките, до снежните топки, запратени по гърба, до снежинките по миглите, до залезите и до изгревите.

Снимка: Abandoned in Sofia (Адриана Василкова)

Какво пък, закръглих сметката на 1000 (словом хиляда) и изтичах до пекарната за закуска. Не непременно онази пекарна. Не помня коя. Беше рано, София дори не беше разтребила леглото си, а аз нагазих в намачканите ѝ снежни чаршафи. До колене потънах в обич.

Докосни ме. Снимка: Ивелина Берова

Беше 5:47, време тъкмо за закуска.