На морето няма трамваи

Раница. В раницата – слънчеви лъчи и златен чакъл. Също така плажно масло, книга на Сароян, а в нея – мисли за София. Не защото Сароян е писал за София, а защото вчера купих книгата и заедно с нея няколко картички на София. Стара София.

Вадя ги и ги подреждам на плочките в студиото под ритъма на плажния и моя бийт. Сърцетуп и полипное*. От няколко дни съм далеч от София. Обещах си да не мисля за нея. Да я издишам през белите си дробове. Да оставя събраната гной от изминалата година да изтече през порите, защото инак не е полезно за сърцето.

Снимка с текст:

понякога насила отваряш градския прозорец
и оставяш бученето на моторите
да нахлуе в душата ти
късчета дим да влезнат в дробовете ти
смръщените
сърдити
пищящи клаксони
да проникнат в мозъка ти

***
вдишваш
издишваш

Знаеш, че София няма да излезе от теб така лесно.

София няма да излезе от теб така лесно
Снимка: Нура Ал Кадри

Естествено наивно, с дистанцията забравям за раздразнението, което получавам от живота на бул. „Сливница“. Ако шумът създава мръсотия, която на свой ред се нарича „шумно замърсяване“, то „Сливница“ е цяло бунище от нежелани акорди. Акорди, изхвърляни от панелките, ненужни и непотребни никому атоми на тъгата и нещастието. Но тези мисли на морето са обгърнати от лека омара, която влияе на възприятията ми. В резултат – една нелепа усмивка се разлива върху страните ми, стига до очите ми – реакция, която се сравнява единствено с мисълта за някой недостатък у любим човек.

„Защо София се оглежда във вълните?“ Въпрос, който се върти в нажежения ми до бяло мозък. Мозък, който става на пихтия от дългата почивка. Толкова е уместен въпросът, колкото и отговорът, че са под едно слънце. Обратно към картичките, подредени в мозайка на пода. Храм Паметникът през 1981 г., Народното събрание – 1981г., Руската църква – (???) г., Паметник Царь Освободитель и изпъченият Университет – (???) г. и две още по-стари по същата ос. Познатото трасе на недоволния софиянец от лятое две хиляди и тринад’стое.

Мозайката си седи на пода. Непълна, неизвървяна до самия край на града, недоизживяна. Защото картички на Люлин не намерих. Може би някой ден ще правят картички и от този отдалечен „град в града“. Никога не съм живяла в идеалния център на София. Впрочем Момо Капор пита своя Белград защо нарича центъра си идеален. А? Пита гласът в главата ми. А съм живяла къде ли не. Къде ли не. „Захарна фабрика“ – това чудовище на близкото и светло минало; минало, пълно с обещания за предците ни и пълно със загадки за нашето поколение. С изглед към железопътните линии. „Люлин“ едно, две или може би три. Кой ли ги брои? Младост, в крехката си младост. И други. Достатъчно и нагъсто, че да ми е правило голямо впечатление тогава. Сега бих изразила това чувство с думите на поета Димитър Ганев:

Аз съм у дома си
навсякъде, стига да не съм там задълго.
мога да живея навсякъде,
преди да ми стане твърде познато…

На морето няма трамваи
Снимка: Сава Ташев

Родителите ми винаги са се стремели да изкарат достатъчно, за да закупят място под звездите, пред което гордо да сложат постелка „Home sweet home“. Младостта ми отхвърля този порив и го омаловажава. Харча парите си за книги и изживявания. Изживявания и книги. Зависи от настроението. В момента бих похарчила някой лев и за хубав филм в Дом на киното. Не съм била там от фестивала на филмите.

София за мен е фестивал. Фестивал на филма, на поезията, на културата, на цветовете и настроенията. Далеч от София осъзнавам, че я виждам като мозайка от лицата на моите приятели. Сутрин тя е сънлива като Иво, неохотно става, ако трябва да тича по задачи. Не отговаря на обаждания. Не се движи рязко, за да не ѝ се завие свят. Ако има време да се излежава като котарака Морисън, се събужда непринудено красиво. Бяла и мъркаща. До обяд е изпила няколко чисти кафета и бърза да бъде навсякъде. Да бъде ефективна. Като Николай. Да разговаря с колкото се може повече хора, да вникне в световете им, да води градивен диалог с младото поколение, за да изгради мост. Не Лъвов. Пò друг. В ранния следобед е по детски игрива. Слънцето е в очите ѝ. В главата ѝ са храна, трамваи и забавни истории. Политика също. Винаги. Гардеробът ѝ е целият на стола, защото не знае как да се премени. Ту вали, ту грее. Подлудява околните по този начин, но те нямат нищо против. Точно като Сава. Малко преди залез се чувстваш като в Рая. Философски те настройва някак. Дори да не си философ. Дали всеки е философ? Не съм философ и не знам. Отвъд този камбур, София се оглежда в две красиви очи. Зелени. Търси отговори, задава въпроси. Учи се. Пие. Пуши. Пише. Обичам я тази София. Размечтава ме и ме натъжава (понякога). Тя е солта на живота ми. Придава смисъл на дните ми. Цвят на сивото ми палто. Вечер е дива като Мария. Не пие бонбони, усмихва се като слънчоглед и събира светлините от лампите. Носи своя почерк навсякъде, всички я познават по обектива.

Такава е тя, моята София. От сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Това е идеалният ми център. Миокардът ми. Съединителната тъкан, заобикаляща го, е изградена от книжни приятели, непримирими души, от красиви творци, от творци с красиви творби, в торбите им магии, в самите тях – истински души. Тъкан, богата на капиляри.

Клапите се отварят и затварят, обновявайки моята София. Приобщавайки нови квартали, заздравявайки връзките на старите с идеалния център. Градейки мостове. Hyperpnoe.
Май е време за плаж. Ставам.

Change of Season
Снимка: Гергана Динева

* полипное – ускорено дишане