За градския транспорт и (с)пътниците в него

Тъй като отраснах в по-малък гред, за мен градският транспорт бе опция, до която прибягвах само в изключителни ситуации. „В София се пътува много“, казваха ми и, честно казано, не им повярвах до момента, в който не стъпих в столицата. В началото близо 40-минутното лашкане в автобуса ми се струваше повече от неприятно и досадно, но с времето започнах да откривам чара на градския транспорт.

Къде е чарът на градския транспорт? Снимка: Minimalistic Sofia

Типично за големия град – в София можеш да срещнеш всякакви хора. Наистина всякакви и наистина навсякъде. Особено в градския транспорт. Била съм свидетел на най-различни ситуации, някои от които заслужават да бъдат споделени. Отначало впечатление ми правеше предимно странното, непонятното и чуждото. Спомням си един върл хеви метъл фен с черна брада и патешко руса коса; бездомна жена, пренесла своя кашон-дом в празното пространство между седалките, и друга, която крещеше, че НАСА ни наблюдава и че е изпратила самия Бойко Борисов да ни управлява.

Веднъж пък седях зад група младежи, които грижливо чертаеха линийки с помощта на личните си карти, необезпокоявани от никого. Очите им бяха кървясали, сканиращи автобуса за „куки“ и контрольори. Хвана ме страх. Почувствах се като в епизод на гангстерски филм, показващ живота в гетото и неговите обитатели. Побързах да сляза на следващата спирка, потресена от тези мои връстници. „Това е нещо нормално“, казаха ми софияници – „Голям град е – хора всякакви“. Да, това ми е известно, но когато се сблъскаш с тези „всякакви хора“ лице в лице, нещата придобиват друго значение.

Къде е чарът на всичко това ще попитате? Ще стигнем и до него.

Тези случки не успяха да ме отчуждят от София. Не ме отказаха да търся хубавото в хората и улиците ѝ. Дали в крайна сметка то намери мен или аз него – не знам. Но се срещнахме. В градския транспорт.

Нощна София. Снимка: Петър Александров

Веднъж в метрото попаднах на малко русо момиче с разпилени от бързане коси и кукла в ръка. Бързо седна до мен, усмихна ми се и попита как се казвам. Запознахме се и то попита дали утре не бих искала да си поиграем заедно. Как да откажеш на някой толкова усмихнат и искрен? За децата транспортът не е просто средство, с което да стигнат до вкъщи, а и място, където могат да открият приятел – така, както си намират и на детската площадка, и пред блока, и в кварталното кафене, и в магазина. И въпреки че следващата спирка беше моята и трябваше да слизам, махащата ѝ за довиждане ръка и звънкото „чао“ останаха в главата ми през целия ден. Тази среща ме замисли. Да обръщам повече внимание на хубавото в често пъти раздрънкания и претъпкан градски транспорт не беше непосилно начинание. Струваше си да опитам.

Не отне дълго време. Срещали ли сте хора на изкуството в автобуса или метрото? Уличните артисти и музиканти винаги са ми били на сърце. Те правят изкуство за изморения и напрегнат човек, който няма нито средствата, нито времето да отиде на концерт или театър. Успявят да разкарат сивотата от ума ти в хода на забързания дневник. Спираш да мислиш за проблеми, изхвърляш от главата си наеми, сметки и изпити. Поне за малко. А понякога това е достатъчно, за да продължиш напред, към следващата спирка на живота. Освен това замислете се – транспорт и представление за левче – на това му се вика сделка!

Харесва ми идеята, че в София транспортът не е само транспорт, а своебразна сцена за онези, които имат какво да кажат на света, но не намират своето място в галериите, в театрите и в концертните зали. Тук пътуванията са дълги и протяжни, а задръстванията – големи и чудовищни. Артистите, за щастие, са много! (С)пътниците – също.

София принципно си е една такава мрачна, страшна и прекалено голяма. Всеки „пришълец“ в нея се опитва да намери своето място и своя начин да се справи с нея, а ако има късмет – и да я обикне. Това му е хубавото на големия град – място има за всеки и „спасение дебне отвсякъде“. Някои го откриват в моловете, други – в нощна София, а трети – някак между другото в претъпкания 94, препускайки от една среща за друга.

Клатушкайки се в автобуса, започнах да пиша тази статия на ум. Само градският транспорт в София може да те накара да се почувстваш сам сред толкова много хора, но и едновременно с това да те сближи с някой непознат в рамките на две-три спирки.

Обикнах пътуванията си с него и всеки път се оглеждам за някой интересен (с)пътник, с когото да поговарим или помълчим заедно. Знам ли – някой ден може да срещна и съдбата си там – седнала на последната седалка, рееща поглед в небитието, в очакване аз да се кача в автобуса. Верният пътеводител, чрез който София стана и мой град.

Спътници и скитници. Снимка: Сава Ташев