Дневник на Деца на свободата

Дневник на Децата на свободата

Какво постигнахме до тук?

 

PicMonkey Collage

Децата.

Историята е съвкупност от фрагментирани и борещи се за доминация дискурси. Поне така знаем от френския историк на философията – Мишел Фуко. Трябва бавно и внимателно да разлистваме нейните страници,  за да сме сигурни, че не пропускаме миниатюрните пропуквания в на пръв поглед толкова стабилните ѝ и всемогъщи основи.

Трудно изречение, нуждае се от разясняване, от езика на Георги Господинов: историята съвсем не е огледалото, с което вървим по пътя и отразяваме света; „огледалото отдавна е счупено на безброй малки парченца“ – нашите лични истории. Но как е възможно (дали изобщо е възможно) да ги свържем, дори и въображаемо, така че да не „стоят насипни, самотни и екстравагантни“?

Отговорът е прост – чрез езика и литературата. Те представляват това лепило, способно да сглоби вечно заглушените и счупени лични истории в нещо повече. Литературата може да пробие, да състави археология на тишината, да подготви черновата за първите букви на нещата, които не могат да бъдат разказани.

Става ли (ни) по-ясно? Може би приобщаването на така прецизно подбраните думи на Георги Господинов, които скромно и искрено се стараят да осъществят неговото разбиране за, както би казал Хайдегер, „битие в света“, се загубват между двете ни поколения.

Ние, Николай Николов и Рая Раева, сме архитипните „деца на прехода“ – нашата история започва след 1990-та, след Живков, Горбачов, Рейгън и Папа Йоан-Павел II. След Берлинската стена и нейното разрушаване. Ние (се) учим, живеем, протестираме, мислим и пишем, и въпреки това езикът, който използваме, все още не е автентично „наш“.

За „децата на прехода“ се пише винаги пасивно и отвън, винаги от другите. Така, както историята на българския тоталитарен режим, на модерната българска личност, на (неосъществилата се) революция през 1989 г. не принадлежи на нашите родители. Истината за нея е наложена отгоре и това нанася основната травма на нашата историческа идентичност – парченцата остават разпръстнати, остри, несъвместими и фрагментирани. Хора като Георги Господинов извършват тежката „работа по вкуса“ в опит да ги съберат – литературата е лепилото.

Периодът на демократизацията също се нуждае от подобен подход и ние решихме да го изпробваме. Защото историята на съвремието ни не е (само) обективен прочит на това какво е политиката, какво е демокрацията и посткомунистическо общество. Историята на съвремието ни, на екзистенциалната криза, която обгръща нас, децата, и цялата ни историческа и лична биография, е и съвкупност от практики и отговори на въпроса „Как“ – „Как живеем?“ и „Как, по какъв начин конкретно днес е по-различно от вчера?.

Основите на този подход вече са заложени. Началото, разбира се, не бе нищо повече от пресечна точка за добрите идеи на група талантливи млади хора с ясна визия и отговорност за своето по-добро бъдеще в България и в Европа. В процеса на работа тази творческа енергия се трансформира в наш съвместен проект. В края на месец февруари, по покана на редакторския екип на Литературен вестник, една от водещите медии за литература и изкуство в страната, част от Ранобудните студенти се включиха в съставянето и редактирането на предстоящото издание на вестника. Крайният резултат бе повече от впечатляващ предвид това, че разполагахме единствено с огромна доза ентусиазъм и нищожен опит. Тематичният (ранобуден) брой излезе на българския печат с подзаглавието Деца на свободата, около което бе ориентирана и цялостната концепция на изданието. След големия успех на броя сме уверени, че не бива да спираме дотук и че проектът може да бъде доразвит и обогатен в електронен вариант – Banitza.

Banitza е онлайн списание, което ние – Николай Николов и Рая Раева – създадохме и чрез което се опитваме да слепим и свържем всички фрагменти, които едновременно спомагат осмислянето на последните 25 години у нас, но и винаги остават заглушени и неизказани. Защото какъв по-добър начин да разберем как живеем от това да прочетем и чуем как личните истории на „Децата на свободата“ се отразяват и се борят с общите процеси на „прогрес“, „преход“, „демокрация“. И ако нашият подход е правилен, то тогава „самотните“ екстравагантни парченца, които сега ще ви представим, ще ви прозвучат не като отделни, счупени и изолирани екстракти на лични истории на хора, родени около 1990-та година, а като едно ясно и цялостно отражение на съвременното ни общество:

PicMonkey Collage3

Днес.

Диляна Лупанова, 24 г.:

Родена съм в самия край на ноември 1990 г. – точно след като последното комунистическо правителство слиза от власт. Преносена с десет дни, мама винаги е казвала, че сякаш съм изчаквала Андрей Луканов да подаде оставка, защото не съм искала да се родя в грозен свят.

 

Николай Николов, 24 г.:

У нас нямаше революция и е трудно да се говори за преход в истинския смисъл на думата – такъв, какъвто е имало в Централна Европа. За България 1989 г. не представлява същата възможност за завръщане към историята, за коригираща революция, за забравяне на тоталитарната репресия.

 

Александър Кирицов, 26 г.:

Беше забавно да си извиняваме отсъствията с фалшиви медицински бележки, но и беше страшно, когато заради скъпи антибиотици през зимата не оставаха пари за подарък от дядо (Коледа).

 

Неда Генова, 24 г.:

Ако да си синя значи да искаш да можеш да протестираш, да разказваш вицове, да пътуваш и да учиш в чужбина, да избираш самa дали да продадеш част от къщата си и с кого да живееш в нея, то значи съм и синя. Но няма как да бъда синя, ако това изключва възможността от червеното или лявото.

 

Анна Мангалова, 20 г.:

Спомням си „Приказка за стълбата“ и думите на Смирненски – „Кой си? – попита го дяволът“. Питам родните ни управници „Кои сте?“ и „Кой?“. Питам теб – „Кой си?“. Защото и мен същото ме пита онази несломима съдница – Съвестта. Как ли ще ни опишат след време?

 

Рая Раева, 21 г.:

Ние сме децата на прехода, като все по-често започваме да наричаме себе си и децата на свободата, на промяната, на демокрацията, на бъдещето.

 

Ваяна Качакова, 22 г.:

Искам да виждам, че започва процес, който ще направи бъдещето по-сигурно и предвидимо. И по-важното, искам аз да мога да бъда част от този процес.

 

Йосиф Баев, 23 г.:

Трябва да сме звездата, светлината, пътеводителят. Към новото, красивото, чистото. За да бъдем свободни, щастливи… единни!

 

Вярваме, че тези цитати много ясно отразяват същността на преживяното и преосмисленото през последните 25 години (при това това са само една малка част от събраните текстове). Важно е обаче какво мислите вие, защото се нуждаем от подкрепата ви. Търсим историите на още от „децата на свободата“. Истории, които да описват прехода – обществен и личен, спомените, демокрацията, погледната отвътре навън, а не обратното.

Мечтата ни е да продължим да развиваме този проект, който започна от един брой на „Литературен вестник“, а впоследствие прерасна в рубриката „Деца на свободата“. Крайната цел е събирането на всички тези гласове в материална цялост. Искаме да напишем свой „роман от всички онези неща, които обикновено не влизат в романите“. Но вашите гласове и парченца са най-важната част, защото без тях лепилото си остава лепило. Заедно можем да сглобим огледало, да се осмелим да погледнем дълбоко в него, да разкажем на пръв поглед неразказуемото.

 Честит празник, деца! Banitza е за вас – присъединете се, пишете ни на join@banitza.net!

Рая и Николай