Завръщане

Ще се пръсна от вълнение. Все едно котаракът се е свил в стомаха ми и ме дращи отвътре. Така казваше баба, когато беше притеснена.

Не съм го виждала от години. А и се чувствам все по-глупава – поела на среднощен поход към покрива с филия с лютеница и детска топка под мишница… Може пък да го сметне за смешно.

Може.

„Точно като едно време!“, ще възкликне и ще подскочи от радост, като ме види.

598960_10152010344541758_1676649734_n

На покрива. Снимка: Гергана Динева

[Друг сценарий:]

„Точно като едно време“, ми казва, само че гласът му леко трепери и е без удивителна. Без никакъв знак всъщност. Така е най-лошо, да няма знак накрая. По-лошо даже от многоточието.

Най-лоша е неграмотността в тъгата.

***

Здравей, казвам. „Здрасти“, отвръща инстинктивно и чак тогава се обръща. Усмихва ми се с всички препинателни знаци – с всички! – и чувствам как котките в мен замъркват успокоени. А после, разбира се, изпускам топката смутена. Само внимавай с лютеницата, предупреждава ме със смях, разтичащ се по устните. Особено ако е от ония… тайните запаси.

– В Берлин нормалните посещения за нищо ли ги нямате? – пита ме К. и се смее. – Тук при нас още е такъв обичаят – първо се появяваш на входната врата. Може и с подарък, аз тях не ги отказвам. После евентуално споделяш нещичко за последните години от живота си. Ако си по-възпитан, питаш и другия за същото.

– Е, ние пък издебваме жертвите си в гръб. Желателно е да е два часа през нощта и да са на покрива – опитвам се да се включа в игривия тон. – Така има най-голям ефект.

– А топката и лютеницата?

– А, ето тук идва истинското майсторство в немското гостуване. Винаги трябва да носиш със себе си някакви предмети, които да развълнуват другия. Сещаш се, да създадат измамно чувство за сигурност, да му напомнят за миналото. Да го разсеят. И тогава…

– Тогава го нападаш. Убиваш.

– Именно. Но теб ще пощадя, за доброто старо време.

К. се усмихва (котетата в стомаха ми се свиват сладко и заспиват), а Кулата, стъпила сякаш на рамото му, проблясва в далечината. Над Витоша е Нова година – звездите пукат празнично, а по страните ѝ се стича сребристо шампанско. Там е друг часови пояс – тъкмо дванадесет – и небето докосва с устни ръба на планината.

tumblr_mysbirUMI61qg3qmfo1_1280

Целувка. Снимка: Александър Абрашев

– Е, кажи все пак. Защо така ненадейно? – пита ме след известно мълчание (да не смути целувката).

– Звучиш малко разочаровано.

– Никак! – бърза да възрази той. – Толкова щастлив не съм бил отдавна.

– Радвам се да го чуя. Аз… малко се бях притеснила как ще ме посрещнеш – признавам смутено. – Така де, не съм се обаждала от години…

– Сигурен съм, че имаш оправдание – опитва се да ме успокои (многоточията винаги тежат), а аз с благодарност поставям ръка върху неговата.

Още малко мълчание. Точно колкото да се целунат пак в далечината.

– Да ти призная, много ми е странно там… Хората са странни. Ох, даже сънят ми е странен – счупвам тишината.

– Как? Как така ти е странен сънят?

– Ами, как да го обясня… Лягам си в дванадесет и ставам направо в осем. Разбираш ли? Без паузи. Без среднощни походи до покрива*. И сънувам мъртво – всичко е подредено, изпипано, без несъответствия. Даже ходих на лекар, а той отпърво с такова неверие ме гледаше! А после, моля ти се, ми се изсмя в лицето. „Тук хората се консултират с лекар, за да получат такъв сън, от който ти се оплакваш“, ми каза и ми затръшна вратата.

– Чакай, чакай. Сериозно? Спят си ей така непробудно? Без паузи? Ами че кога живеят?

– А, живеят си. Ама едно такова скучно. Дневно.

– И искаш да ми кажеш, че нощем вече не ставаш да рисуваш? Да пишеш? И си нямаш някого, с когото да се качвате на покрива в два? Безумие.

– Не съм рисувала и не съм писала от години. Не съм чела. Даже не съм обичала. И сега като се върнах, по неприятен повод впрочем, и просто се събудих в два, както преди… По-щастлива май не съм била!

1503354_10152688307901758_1871964761_n

The measurable. And the immeasurable.Снимка: Гергана Динева

***

София е размито шарено петно, в което се потапяме със сто километра в час. Сега наистина съм най-щастлива. На онези от радиото им свършват алибитата**, докато нашите ще стигнат поне до четири. Утре ще се събудим и ще се оправдаем с писъците по завоите, с бензинените изпарения, със светлинките, които се блъскат като мушици по стъклата.

Бам-бам.

Това се нарича чисто убийство – даже няма да се наложи да избършем колата. Светлините не оставят следи, когато умират.

Утре по същото време, същото място? Така ме пита. Да, отвръщам.

А светлините са най-лесните жертви.

 

– Пак се събудих! – бързам да му се похваля като малко дете. Пак е два, пак на покрива.

– Знаех си – с усмивка ме посреща той. – Е, какво ще правим тази нощ? Да почетем? Или ти чети, а аз ще те рисувам… Или не ти стигна снощната „Формула 1“ из софийските улици? Може и…

– Аз имам само още две вечери тук – прекъсвам го безсрамно. Няма време. – Припомни ми всичко.

– Е, лесно ли се припомня всичко?

Най-добре е да се започне с недостатъците. С колебанията. На лошите неща по-лесно се вярва, а София в това я бива. Не крие. И никак не е свенлива.

Дори фасадите на сградите са до болка откровени. Мръсни. Майките чак закриват очите на децата си. А после запушват и ушите им, когато кучетата се разлаят и бездомниците се замолят.  

И понякога твърде много мирише на минало. Например онази огромна реклама на „Chupa Chups“ – всеки миг ще се разтроши право над сърцето на града и ще му остави послевкус на старост. Така си го представям: експлозията ще е точно в 17:13, зимно време. Точно когато слънцето залязва. И всичко ще е потънало в мъгла, за да не види никой…

Нали така ни учат – разпадът е нещо мръсно. И личният, и онзи другият. 

 

– И тогава камбаните на „Св. Неделя“ забиха яростно, а хората се разлетяха като подплашени гълъби! И всичко беше нереално цветно. Като през калейдоскоп – разказвам, докато остана почти без дъх.  – А после изведнъж се оказах горе на Копитото и заваляха звезди. Но всъщност валеше минало и хората гълъби се появиха отново. Плетяха нощта. Така прекрасен сън! Невероятно безсмислен.

– Малко ми е мъчно да те слушам такава – признава тихо К.

– Че защо? – недоумявам. – Та аз направо грея… Бързо! Още толкова неща има за спомняне!

– Просто си така развълнувана, а утре си отиваш – пренебрегва той ентусиазма ми. –  Защо… всъщност защо не останеш?

– Не мога.

– Не разбирам. Кажи ми поне защо се върна. Вече ме плашиш.

– Тук не мога. Ще ти кажа на мястото, където се пазят всички тайни.

dineva

Тайна. Снимка: Гергана Динева

Тичаме натам – към мястото с тайните, където въздухът е малко по-хладен и задържа всеки шепот. Тичаме и позлатената земя гори стъпалата ми. Боса. Нека се напукат петите ми, да заприличам малко на нея…

И уж е нощ, а има слънце. Отразява се в купола ѝ и ме вика… (Сигурно сънувам.) (Сънувам ли?)

Тук сме вече. Хлад. Въздухът тежи от тайни. Облягам се на рамото му и поставям устни до ухото му, както са направили другите хора около нас. Да споделиш тайна си е ритуал. Трябва да изчакаш точния момент. (Дъхът ми (го) гъделичка.)

И точно когато оставаме без сили, камбаната горе бие. Това е моментът – тайната ми закънтява в ума му.

Втори камбанен удар и хората, подплашени, политат. Май все пак сънувам.  


* Известно е, че в миналото сънят на хората бил накъсан – събуждали се посред нощ, вършели разни неща (често излизали на разходка), а след това заспивали отново. Здравият 8-часов сън е модерно явление.

** „we are running out of alibis“ – свършват ни алибитата (букв.); част от текста на песента The Bitter End на Placebo