Забравените градски кина: Влайкова

DSCN0253

100 години българско кино. Снимка: Иван Шишиев

Кварталното кино

– Елате утре, малко преди първата прожекция и ще ви пусна вътре в прожекционната, където става цялата магия — отвръща чичо Митко на моето запитване. Той е операторът на едно от последните квартални кина в София и страната.

– А защо всъщност искате да я снимате? — добавя след малко той.

– Правя статия за едно списание – banitza.net и бих искал да заснема едно от емблематичните кина в историята ни — казвам малко притеснен.

– А, ясно. Елате утре и ще ви я покажа, а сега, ако искате, бъдете наш зрител — и от оператор той се превъплъщава в касиер. – Това е киното, младеж, тук трябва да можеш и да бъдеш всичко, защото зрители почти не останаха. Взеха ги Моловете. Сега имаме само гости. И ми подава билетче. То гласи: “Министерство на финансите. ЦЕНА 5 ЛЕВА“.

1926 година

Светът на 1926 година е емблематичен и леко странен както за българската, така и за световната история.

Едно мече оживява, благодарение на писателя Алън Милн, и заедно с Кристофър Робин започва своето чудно пътешествие из земното кълбо. Алфред Хичкок завършва четвъртия си филм, озаглавен „Планинският орел“. Антонио Гауди умира в Барселона сред творчеството на живота си. Раждат се: Мелвин Камински (известен с името Мел Брукс) – американски писател и режисьор на филмите „История на света“ и „Робин Худ”: “мъже в чорапогащи“ и Хю Хефнър – основател на марката „PLAYBOY”. Сър Артър Конан Дойл издава в списание „Странд“ разказите „Белият войник“, „Бившият търговец на бои“, „Лъвската грива“ и „Трите стрехи“ – едни от последните истории за прочутият детектив Шерлок Холмс.

В България, наранена от Първата световна война, нещата вече не изглеждат чак толкова зле. Правителството взима така наречения Бежански заем, имащ за цел подпомагането на 250 000 българи, преместили се в пределите на Царство България. Атанас Далчев се включва в литературния кръг „Стрелец“. А по инициатива на третата съпруга на Тодор Влайков, автора на „Дядовата Славчова унука“, е открита сграда, помещаваща и до днес първото кино на София. Името на тази жена е Мария Влайкова.

Пускат светлината от апарата върху екрана. На него, малко накриво, се изписва „Blu-Ray Disc“ и се завърта безшумно филма Госпожица Юлия. Шестима души заемат осемдесетте места („някога бяха 300, младеж!“). В следващите два часа прожекцията ни отнася във викторианска Англия с помощта на актьорите Колин Фарел и Джесика Частейн. Казват, че за всеки филм си има зрител. Може би някой ден и за този ще се намерят достатъчно хора да заемат 74-те празни седалки. Но не тук. Не още.

DSCN0238 (1)

Снимка: Иван Шишиев

Мария Влайкова

Първото кино в София не е кръстено на някой командващ офицер, нито пък на велик актьор или писател. Кръстено е на жена. Жена, която не е оставила никакво наследство освен това, което се намира на ул. „Иван Асен II“, номер 11. Сградата е построена със собствените й средства върху собствен парцел и след построяването й е дарена на обществото. Обществото, което обича зараждащото се кино. И въпреки че умира в годината, в която е построено то, Мария Влайкова е една от малкото обезсмъртени жени в българската история, добили слава само с висотата на ентусиазма си.

Породено от съмнения за нарушаване на статуквото на сградата, Мария Влайкова оставя и завещание, което забранява сградата да бъде използвана за с търговски цели – нищо, различно от кино. С това тя предотвратява случилото се дълги години по-късно с кварталните кина в София, унищожени от големите мултиплексови кина.

След смъртта на създателката си, киното е прехвърлено на Министерството на народното просвещение. А по-късно, през 1949 година – към народно читалище „Антон Страшимиров“ със същото това условие: сградата да се използва за “цели не по-различни от тези за кино прожекции”. И така то се е съхранило 89 години или 11 години след „Българан е галант“. Заради предвидливостта на Мария Влайкова.

Операторът светва лампите. Оглеждам се леко изморен към човека до мен (защото наистина на кино не се ходи сам) и се усмихвам. Малко по-рано, импровизираният касиер ми казва, че има малка изложба от снимки и постери в залата. Използвам оставащото време между прожекциите, за да я разгледам. В единия ъгъл са снимките на основателката на киното – Мария, на нейния съпруг – Тодор, както и на семейството им. Малко по-нататък има карта на София от 1926 година, където е отбелязано с квадратче местоположението на парцела. Следват големите в нямото кино, което завладя въображението ми преди толкова години…

 

DSCN0233

Модерни времена? Снимка: Иван Шишиев

Чарли Чаплин, Хъмфри Богарт, Борис Карлов и Ким Новак

Когато видиш афишите на „Хлапето“, „Светлините на градът“ и „Модерни времена“ окачени на двадесет сантиметра от очите ти, е малко плашещо. Иде ти да седнеш на близкото пиано (киното разполага с две), да засвириш саундтрака им и да очакваш върху бялото платно да се появи фигурата на Чаплин с неизменния бастун.

На стената на отсрещната страна са постерите на „Казабланка“ с Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман, „Вертиго“ с Джими Стюърт и Ким Новак, както и класиката с Борис Карлов — „Белязаният“. Един завладяващ подбор на заглавия, които трябва да се пускат всеки път, вместо рекламите на Кока-кола и Виваком в мултиплексите на Моловете.

Обръщам се и тръгвам през вратата към фалшивия свят отвън. Зад себе си оставям екрана и местата, три от които пластмасови.

 

DSCN0241 (1)

Три. Снимка: Иван Шишиев

Втори дубъл

На следващия ден според уговорката се връщам обратно в кътчето на историята. Чичо Митко е вече там и ме очаква в обичайното си облекло на водача Вергилий. Аз като същински Данте тръгвам заедно с него в дълбините на филмовата Божествена комедия. Адаптацията е на кино „Влайкова“.

Прожекционната е много малка стая, състояща се от три прожекционни апарата – два големи и един доста по-малък. Чичо Митко ми обяснява, че в миналото, за да не се прекъсне филмът, използвали и двата големи. За малкия не спомена нищо. „Трябва да дойдеш някой път, младеж, когато пускаме филми на ленти. Вече всичко се дигитализира и подменя с електронни носители. Поснимай сега спокойно!“ – той ми обръща гръб и с ръце, износени от времето, придърпва близкият стол. Сяда и започва да чете вестника. Докато снимам го питам от колко време е тук:

– Ами отскоро. Преди работех в Димитровград, но се преместих със семейството ми в София.

– Кога беше това? – интересувам се аз.

– През 1995 година – допълва чичо Митко.

– Та това са цели 20 години!

– Толкова ли станаха? – отвръща учудено той.      

 

DSCN0274 (1)

Чичо Митко. Снимка: Иван Шишиев

Hilde Gebühr

Поглеждам към единият прожекционен апарат. На него има стари снимки и изрезки на актриса от нямото кино. Hilde Gebühr пише под тях. Когато се прибрах по-късно, потърсих името й в световното пространство. Първият път се оказа неуспешен. Вторият път проверих в немските сайтове за филми. На монитора ми се показаха три филма, излезли в периода 1932-1934. Малкото информация, която ми показа търсачката, бе следната: Родена е през 1910 година и умира през 1945-та, в деня на последната офанзива на германската армия. Загива забравена. Е, не съвсем. Чичо Митко я помни. Тук, където почти никой не влиза, сред старите ленти.

 

Един малък хартиен жерав виси и окриля това място. Правя последния кадър на него и това място.

– Е, аз ще тръгвам. Много ви благодаря за това, че ми показахте това място. Пак ще намина да гледам някой филм.

– Чакай, младеж – спира ме чичо Митко. Виждал ли си някога кинолента? После започва да ровичка из шкафовете и ми подава една. Все едно е изкарал късче история от музея на киното само за мен.

– А сега вече може да тръгваш. Днес явно няма да има прожекция. Няма зрители.

Поглеждам часовника си. 16:10 е. Трябва да има прожекция. Но в киното няма хора и филмът така и не се завърата в своя дигитален формат Blu-Ray Disc. И за пръв път чувам как киното остава безмълвно.

 

DSCN0244

До следващия път. Снимка: Иван Шишиев