За призванието да бъдеш учител

Мислим, че всички знаем кой е Емил Джасим – защото добрата алтернатива се забелязва и свежият въздух се цени по време на мъгла. Ние имахме щастието да се запознаем лично с Емо в студиото на БНР преди разговор, свързан с реформи в образованието и нуждата за изследване на близкото минало. Освен всичко останало (програмен  директор на „Център за образователни инициативи“, съ-създател на платформата www.u4ili6teto.bg) Емо е учител, и то обичан – учител мечта! Как да не ти се учи история и то по начин, който не е обременен от отминали идеологии и овехтели методики? Той влага големи надежди в своите ученици и това очевидно му носи щастие и енергия. Има какво да научим от него освен урока си по история.

11426240_10152894992616723_5815248408061440985_n

Емил Джасим. Снимка: личен архив

Разкажи ни повече за професията на учителя в България. Защо реши да преподаваш?

Започнах да преподавам още на 20-годишна възраст, когато получих покана от моята учителка по история Веселина Вачкова (да е жива и здрава!) да я замествам в моето училище НГДЕК „Константин Кирил Философ“, докато е на специализация в Сорбоната за два месеца. Тогава мои учители, с които вече бяхме колеги, ми казаха, че май ми се получавало, но това беше само повод. Причината беше изключителното задоволство, когато виждах резултатите на моите ученици. След това няколко пъти замествах колеги, докато през 2005 г. не ми предложиха да замествам за две години. И така започна всичко. Вече съм в десетата си учебна година, преподавам в две училища и се чувствам много на място.

Освен това през 2007 г. Цветан Цветански от Център за образователни инициативи ме привлече да работя там, където съм и досега. С колегите от Центъра вече четвърта година обучаваме учители от цялата страна. В този смисъл наблюденията ми за учителската професия са от няколко различни гледни точки.

За българския учител мога да кажа много неща, но намирам за факт от особено значение, че е много загрижен за бъдещето на своите ученици, но е и с много смачкан авторитет. Издигането на учителския авторитет е една от най-важните задачи, които си поставяме с колегите от Център за образователни инициативи.

Можеш ли да отличиш общи харектеристики на поколението, родено след 1989-та година? Ти се сблъскваш всеки ден с него – какви са неговите език, лице, мечти?

Най-отличителната черта на това поколение е свободното мислене и ясното съзнание, че няма пречки да се реализират, където и да е. Това поколение е първото, което получи пълнолетието си в годината, в която станахме членове на ЕС, и не е чакало за визи за Европа. А това е от огромно значение, защото те бяха първите, които имаха възможността да учат в ЕС като европейски граждани веднага след завършване на училище. Честно казано, възлагам им огромни надежди и дано успеят да ги оправдаят.

Историята се пише от…

Историците и трябва да се пише само и единствено от тях. Те, от своя страна, трябва да са максимално обективни и академични в своите проучвания , за да се опитат да реставрират доколкото е възможно достоверно миналото.

Кое е най-важното събитие в историята на България в периода 1944–1989 г.?

О, със сигурност не мога да определя най-важното събитие. Всяко събитие се дължи на предпоставки, причини и поводи, а после на свой ред създава такива. Така сред най-значимите събития може да се наредят няколкото фактически фалита на България, дело на срасналия се с държавата комунистически режим, които довеждат до особено тежки икономически последици, които усещаме и днес.

Николай: Когато бях 6-ти клас (2002 г.), училището ми все още миришеше на соц-времената – с мозайките по стените и старите чинове. Има ли промяна днес и доколко е важно институцията на училището да се откъсне от това наследство?

С промяната на мисленето ще дойде и чисто материалната промяна. Да, промяната на старото възприемане, че училището трябва да подготвя само „кадри“, ще дойде бавно, ще бъде трудно и ще трябва да мине да стане устойчиво. Но това не значи, че тази цел не трябва да се преследва упорито. Смени ли се въприемането на това каква е функцията на образованието, материалната промяна ще последва достатъчно бързо.

Рая: Всеки от нас си спомня своите добри учители и това, че понякога най-важните уроци липсват от учебниците и се научават в междучасията. Какво научават твоите ученици по този начин?

Хà, това е трики! Трябва да питате тях. Говорим много за случващото се в света и историческия му контекст. Обсъждаме и българската съвременна култура – музика, театър, кино. Защото, както са казали римляните, non scholae sed vitae discimus („не за училището, а за живота учим“). Най-важно е учениците да добият един, нека го наречем, санитарен минимум от знания по предмета, но жизнено важни умения за живота. Иначе тъкмо в часа винаги слушаме музика, която в 90% от случаите е класическа, а в останалите – съвремена, но все пак хубава.

Кой е най-важният урок, който ни предстои да научим като общество?

Най-важният урок, който се надявам да усвоим, е, че има морал в политиката, а оттам и във всичко останало. Това най-много сякаш липсва вярата, че има принципи, начала, които са такива именно защото не се променят. И основен такъв принцип е отликата между добро и зло.

Какво кара младите хора да поемат инициатива? Единствено училището и семейството ли имат заслуги за това?

Не мога да дам категорично мнение дали семейството или училището имат превес в насърчаването на младежката инициативност. Струва ми се, че като във всичко, и в това трябва да се търси балансът между двете. Все пак към момента ми се струва, че добрият семеен пример дава повече увереност на един млад човек в това да бъде инициативен. И със сигурност свободата да го направи.

Интервюто взеха Рая Раева и Николай Николов на 16.11.2014 г.

Целия материал прочетете тук.