За нейно нищожество амебата с любов

Писателката Велина Минкова, дебютният й роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив” и пътят на 13-годишната й героиня Александра от соцБългария, през СССР и така до международния пионерски лагер в Северна Корея.

"Доклад на зелената амеба за химическия молив" на Велина Минкова. Източник: Издателство "Колибри"

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова. Източник: Издателство “Колибри”

За Ким Ил Сон (Ким Ир Сен на корейски) или добро, или нищо. Особено докато е още жив. За кубинския комунизъм дума да не става – той и сега се усеща като тропически карнавал на плажа. Само Тодор Живков си отиде без личен химн, не го дочака.

Велина Минкова дебютира на родния литературен пазар с артистичното заглавие „Доклад на зелената амеба за химическия молив”, облечено в не по-малко находчива корица. Като казваме „дебютира”, имаме предвид първия й роман, защото по-бдителните читатели вече са надушили таланта й покрай сборника с разкази „Red Shorts”, издаден у нас през 2001 година, а също и благодарение на участието й в уъркшоп по творческо писане към фондация „Елизабет Костова”. Разказът „Черква”, намерил място в последния брой на списание „GRANTA”, е заченат с вдъхновение от созополските семинари.

Велина е толкова крехка, емоционална и трескаво отдадена на делата си (които се надпреварват за вниманието й), че ако си в по-тясното й обкръжение, би се притеснил. Дали изобщо умее да си почива? Открита до болка, в едно свое интервю тя признава: „Вдъхновението е навсякъде и ако нямаш възможност да го изведеш на листа, то започва да натежава”. Преди 7-8 години френският писател и драматург Ерик-Еманюел Шмит написа нещо подобно, перифразираме волно: „Несподелените мисли се трупат и превръщат душата в бунище”.

Пътят на отличничката Александра, не дотам порядъчна пионерка, започва от соц България, минава през още по-социалистическия Съветски Съюз, за да образува меандри от неочаквани емоции в международен пионерски лагер в КНДР, или Северна Корея. Това приключение е щедро на абсурди, вожати, съвсем автентични любовни трепети, несправедливо погълнато грозде, единство, творчество и красота. Ама съвсем сериозно. През очите на 13-годишното момиче, получило поръчение да напише доклад за опита си в пионерския лагер, светът на комунизма не е толкова кръвожаден.

Не питайте Александра какво й харесва в Северна Корея. Отговорът побира Сандован, планината Ким Ганг Сан, Пхенян, хотелите, парковете, езерата, музеите, лунапарка, хората, музиката, йероглифите; даже и храната, нищо че понякога краставиците пристигат поръсени със захар. Да не забравяме и “идеята” JUCHE, нещо като „комунизъм” на севернокорейски, пардон, направо Кимирсенизъм. Ако идете в Северна Корея (смеете ли?), обезателно вижте Триумфалната арка и паметника „Чучхе” с гигантския факел, построени в чест на другаря Ким Ир Сен, Великия вожд. На статуята са кръстосали инструменти трима души: работникът – чук, селянката – сърп, писателят – перо. Всички държат книги, защото комунизъм без книги не се строял. Вече от опит знаем, че без книги не се и събаря.

Няма да ви казваме какво стои зад двете метафори от заглавието на романа, кой е най-високият хотел в света и колко трогателен е интересът на героинята към световнонеизвестния Ким Чанг Сук. Ще ви кажем само, че разказът на Александра трябва да се съпреживее. Онези от вас, които посрещнаха 10 ноември 1989-а на прага на комсомола, малко преди или малко след това, ще се огледат в спомените, възкресени от Велина. Удивителното тук е кристално чистият, обективен поглед към света, отразен от детското съзнание. Има нещо парадоксално във факта, че човек, който е завършил образованието си в САЩ и Амстердам, а в момента преподава английски език във Франция, е изпитал потребността да напише точно тази книга. Като изключим специфичния за времето патос, с който е напоен докладът на Александра (и как не!), романът е непокварен откъм идеологически щампи. Авторката ни е спестила изкуствените проникновения по темата и „лирическите отклонения” за природата на режима преди 1989-а и, обратно на някои твърде лекомислени допускания, ни най-малко не се опитва да го реабилитира, нито да внушава носталгия. Докладът има амбицията не да заклеймява и съди, той само ни насърчава да назоваваме нещата честно, с истинските им имена. Подсказва ни, че гледните точки винаги са повече от една, че не бива да приемаме безкритично информация за времена и нрави, на които не сме били свидетели. Нима склонният към доносничество и злоупотреби не ще бъде склонен към доносничество и злоупотреби, независимо от режима? Нима почтеният по вътрешно убеждение не ще остане винаги почтен? Всеки дълъг път започва с една крачка, всяка генерална социална промяна започва отвътре, в индивидуалното съзнание на всеки член на обществото. И постепенно се проектира навън.

Сега сме в очакване на живата среща с поотрасналата Александра и нейното алтер его Велина Минкова на 16 август в рамките на литературния сет на „София диша”. За целта само трябва да наминете край шатрата на издателство „Колибри” някъде между 10 и 21 часа. Велина ще гостува и на Празниците на изкуствата Аполония тази година – съгласно програмата там можете да я видите на 31 август от 18.00 ч. в Художествената галерия в Стария град на Созопол.

Изглежда авторката на цялата тая история за амеби и моливи се справя все по-успешно с еквилибристиката на делника, защото новият й сборник с разкази вече се пече. И още отсега ухае на бъдеще.