Тери Пратчет и Неговият свят – Светът на Диска

Колко станаха? Четиридесет ли? Четиридесет и пет? Ако сметнем всички книги, свързани със Света на Диска, то бройката надхвърля шестдесет-седемдесет. И всичко това от човек, който посредством болната си от Алцхаймер памет превръщаше и водоливниците в живи и харесвани същества. Тери Пратчет почина едва на 66 години и все пак той май не умря наистина. Остана си жив, крачещ по Света на Диска, докато слънцето бавно потъва зад Ръба.

В началото бе А‘Туин – Световната Костенурка

Книгата се казва „Цветът на магията“. Тя разказва за един магьосник, прощавайте, магесник на име Ринсуинд, който е накаран от тиранина на град Анкх-Морпорк Ветинари да се погрижи първият турист на Света на Диска да оцелее в най-стария и смрадлив град. Стига се до това, че героите дори леко изпадат от Ръба му, но това е история, до която читателят сам трябва да стигне.

Истината обаче се свежда до това, че едно фентъзи е стартирано без Толкиново подражание или копиране на поредицата за Землемория, а само с един обиколен билет. „Светът на Диска – пише създателят му в „Изкуството на Света на Диска“ – стартира като истински капан за туристи. Исках да пътешествам из познатата фантастична вселена, в която обаче хората не са статисти, в която варварските герои могат да бъдат старци, магьосниците могат да офейкват, а Смърт да води разговор.“ Впрочем, то така и си става, като магьосниците дори не могат да правят други магии, освен да добутват храната до устата си (това се счита за магия, ако си над сто килограма мъж с брада, по-дълга от тази на Дядо Праз). Но да се върна малко назад в пространството и времето, за да отправя един страничен поглед към Света на Диска.

"А‘Туин! С мозък по-голям от град, с очи като морета и черупка, обсипана с кратери, причинени от астероиди." Илюстрация: Виктория Георгиева

“А‘Туин! С мозък по-голям от град, с очи като морета и черупка, обсипана с кратери, причинени от астероиди.” Илюстрация: Виктория Георгиева

А‘Туин! С мозък по-голям от град, с очи като морета и черупка, обсипана с кратери, причинени от астероиди. Тя няма орбита, по която да кръжи около дадена звезда, а просто се движи из пространството към място, за което само тя си знае защо е тръгнала. Мислите й се въртят и около Тежестта. Но тя не е единствената, която мисли за това. Върху нея са стъпили четирите световни слона (някога са били пет), които поддържат Света на Диска, по ръба на който падат водопади от вода в черния космос. Заемката на тази идея впрочем идва от азиатските митологии. Извън това обаче тя никога нямаше да добие популярност без гения на Пратчет.

Анкх-Морпорк или социалната среда на средновековна и съвременна Европа

„Толкова е хубав, че го нарекоха Анкх-Морпорк“. Разбира се, ако се съчетаят няколко исторически центъра на европейски градове, ще се получи един такъв смрадлив град. Смрадта е това, което в Европа се е смятало за основа на един голям и хубав град (като се има предвид, че някои основни битови продукти са възникнали едва след 1700 година, а хората са смятали, че и да се къпеш било вредно). Допълва се, като се построява една катедрала и един дворец или по-голяма къща за кметство. Трябва още една река, която да разделя града на две части или да го опасва, както е и случаят на Париж, Лондон, Рим, Берлин, Белград, Братислава и дори София. В първите подробни карти на столицата ни се забелязва как река Перловска прави един чудесен завой до вече несъществуващи криви улици и се слива с река Владайска и един канал, който пресича Стара София, за да образуват т.нар. Голяма (Голема) река. Разбира се, река Анкх не е толкова малка. Тя по-скоро прилича на река Дунав при Прага, или река Сена в Париж, при островите Сите и Сен Луи.

Анкх-Морпорк е онзи типологичен град, който е закодиран дълбоко в историята на големите градове на Европа и някои други в Северна Америка и Азия, като например Сиатъл, Бостън, Ню Йорк и Самарканд (ако се визират градовете на Клач).

Колкото до социалната среда на улицата, може да се каже, че ако живееш в съвременен Лондон или Париж в районите около реката и под мостовете, няма как да не се сблъскаш с най-надарените (в муфтенето) безделници – просяците, които са може би най-добрият пример за външния вид и аромата на старите градове. Воня, от която съвременният човек може да повърне! Буквално. Във всички части на Европа тази социална привилегия се среща с голям размах. Това е и въздухът на Анкх-Морпорк.

Извън това, всеки един от изборените градове разполага (или по-скоро е разполагал) с армия от готвачи, кръчмари, слуги, сервитьори, сержанти, стражари и апаши (обирджии, убийци, проститутки и консервативни старци, цъкащи с език). Особеното на персонажите от Света на Диска е, че те не се разделят толкова в социална прослойка (изключвам гилдиите), колкото в съществуващ вид мислещ организъм. И героите са човеци, джуджета, тролове, вампири, върколаци, караконджули, водоливници, гноми и други деца на фентъзи жанра. Разликата се корени в това, че почти всички се опитват да живеят като… ами като хора. Всички те стават жертва на глобализацията, а накрая емигрират да търсят работа в Анкх-Морпорк (или под Анкх-Морпорк, в случая на джуджетата).

Персонажите

Светът на Диска, така да се каже, гъмжи от второстепенни герои, които постоянно щъкат из него. Тери Пратчет наистина не харесва прости статисти в неговия свят. Като се тръгне от Диблър Сам-Си-Прерязвам-Гърлото – продавач на хот-дог от чисто месо, мине се през Джейсън Ог – ковач в Ланкър, крал Верънс, Нак Мак Фигъл, и се стигне до Библиотекарят на Невидимия Университет – 136-килограмово човекоподобно, което се грижи за книгите на Библиотеката на Алма Татер така, както се грижи всеки библиофил (тоест, има нож, който пробива средностатистически лист стомана). Впрочем, Смърт също е второстепенна личност (или по-точно второстепенна антропоморфна персонификация). Както и цялата пасмина от богове, дядо Праз, гнома на брадавиците и о, боже на Махмурлука.

Накратко, ако трябва да се прави разделение на множеството второстепенни и главни персонажи, то е най-добре да се обособят на две: в и извън Анкх-Морпорк. Разбира се, това е доста неопределено разделение, тъй като дори сега някои от тях пътуват до Юбервалд, Ахатовата империя, Ланкър и така нататък… За радост Тери Пратчет успя да втълпи на читателите си идеята, че дори след края на книгата или след неговия край, действието продължава. Така че както не съществува идеята за статисти, така може и да се премахне идеята, че действието и мястото ще спрат и ще застинат. Ваймс, Керът, Ангуа и Детритъс ще продължат да пазят града от самия него, а на една поляна в планините Овнерог Баба Вихронрав ще тича наляво-надясно, опитвайки да набере скорост, за да може метлата да се отлепи от земята.

Герои – колкото щеш! Дори Мокр фон Ментебрад не може да ги преджоби. И май само Патриция и Керът Айрънфаундерсън знаят имената на всички.

И така, докато слънцето потъва бавно зад Ръба,…
Ви казвам сбогом.“

„А Тери хвана ръката на Смърт и го последва през портите към черната пустиня, преди да навлязат в безкрайната нощ.“ Снимка: Роб Уилкинс

„А Тери хвана ръката на Смърт и го последва през портите към черната пустиня, преди да навлязат в безкрайната нощ.“ Снимка: Роб Уилкинс

Смъртта на Тери Пратчет бе повече от очаквана. Може да се каже също, че неговата смърт бе потресаващо неочаквана. Тя дойде иззад ъгъла на един обикновен мартенски ден тази година, когато Лондон тъкмо виждаше пролетта, а Стокхолм само края на поредния сняг; в София температурата бе около 10 градуса, а в Рабат много повече. И все пак бе време. Въпросът е – знае ли се накъде ще тръгне творчеството след смъртта на създателя си? Дали то ще последва хода на забравата след излизането на последната му книга това лято? Дали той става по-прочут след смъртта си или ще бъде бъркан с автор на други произведения? Въпроси без отговор. Просто едни гатанки в тъмното.

Ако използвам обаче три думи за историите от Света на Диска, те биха били „преиначена огледална вселена“, тъй като колкото и фентъзи да изглеждат, техните персонажи винаги имат точно копие тук, на кълбовидната топка, наречена Земя (Ноби Нобс и Ефрейтор Колън ги има във всяко едно РПУ). Колкото и смешни да са твърденията, съставени от героите на великия британски писател, те винаги се оказват верни и абсолютно актуални за нас, което си е малко плашещо. Ето някои примери:

“Нищо не е задължително да си остане вярно завинаги. Стига да е и достатъчно задълго. Истината ви казвам.“

Или

„Отидох, видях, купих си тениска.“

Или

„Коефициентът на интелигентност на разгневената тълпа е равен на коефициента на интелигентност на най-тъпия от гъмжилото, разделен на броя на участниците.“

Колкото и да са ненормални действията, те са продиктувани от изискващите ги събития, но краят им винаги е изненадващ (и винаги има още един допълнителен край. Като този, отреден за Сребърната Орда на Коен Варварина). Като песен. Неговата песен.

„Никой не помни певеца.“

– бе написал Пратчет в последния ред на „Последният герой“ – „но…“

„…Песента остава.“