Непознатият от езерото: Малката голяма смърт на последния гей-сталкер

“Stranger by the lake” (2013); Director: Alain Guiraudie

„Непознатият от езерото“ (реж. Ален Гироди) е филм, който през 2013 г. успя да спечели т.нар. “Queer Palm” (наградата за „гей“ кино в Кан), заради уникалния начин, по който показва ежедневието на малко „хомосексуално общество“, установило се на брега на неназовано езеро във Франция. Бихме могли да опишем мястото като своеобразна, почти функционираща извън времето и пространството „гей-зона“, ако влезем в мета-утопичната стилистика на „Сталкер“ на Тарковски. Лентата е оригинална с това, че не романтизира въпросното сепарирано от света пространство населено само с мъже, а точно обратното – експонира на преден план проблемите, с които се сблъсква човек, когато сексът за него се превърне в самоцел и единствен смисъл, докато търси вечно изплъзващата му се любов.

Филмът проследява  живота на Франк (с когото режисьорът споделя, че се олицетворява) – млад мъж, който често отива на брега на „златното езеро“ и в близката до него гора, за да търси компания и моментна интимност. Той се „влюбва“ бързо и неусетно в Мишел („секс бог“ – както горчиво иронично го определя Гироди), който първоначално го привлича предимно с външния си вид, но впоследствие го омагьосва с харизматичното си поведение и крайно конвертируемата си привидна недостъпност. Типичното за гей-връзките „фатално привличане“ и развитието на връзката между двамата се намира до края в центъра на сюжета на „Непознатият от езерото“. Емоционалният съспенс в случая идва от това, че Франк става неволен свидетел на това, как Мишел убива ревнивия си приятел. Със скоростта, с която тялото на последния потъва в езерото, алтер егото на режисьора във филма започва бароково да се раздвоява между факта, че обектът на неговата радикална страст е хладнокръвен убиец и „категоричния императив“ да изконсумира докрай неконтролируемите си еротични (във всеки един смисъл и регистър на въпросното понятие) желания свързани със същия. Така Франк се превръща в трагичен образ – едновременно жертва на собствената си ориентация, и безмилостен палач на инстинкта си за самосъхранение, характерен за всяко “добро момче” като него.

В едно свое интервю Гироди споделя, че този филм е именно начин да покаже проблемите, с които се е сблъскал, като хомосексуален мъж. Той дори напълно реалистично подчертава факта, че подобен сюжет не може да бъде представен през историята за една хетеросексуална връзка, каквито всъщност са били първоначалните му планове за сценария. „Непознатият от езерото“ е уникален точно с това, че френският режисьор подхожда пределно искрено към въпросната проблематика, която по един или друг начин е крайно характерна за живота на гей общността навсякъде по света.

Във филма си Гироди извежда на преден план невъзможността за мъжете „на брега“ да намерят вечната/единствената/дълготрайната любов, в името на която биха рискували дори света и живота си. Тя е като сините, дълбоки води на лятно езеро, в които те завинаги са зазидали прозрачно-тъмните си отражения. За тях сексът се е превърнал в неумолимо всекидневно търсене на подходящия партньор, станал поредния инструмент за практикуване на емоционален мазохизъм и в персонаж често лишен от човешки качества и интереси (а понякога дори и от име). Образите във филма са до такава степен дехуманизирани и отчуждени един от друг, че не притежават капацитета да изпитат съчувствие и проявят чувство за самосъхранение, дори когато един от тях бива убит. Режисьорът показва това чрез думите на може би единствения хетеросексуален герой в лентата – разследващият криминалния случай детектив, който се опитва да конфронтира Франк, казвайки му, че всички край езерото искат просто да забравят случилото се и да продължат спокойно безгрижния си живот наситен с острите, лесни и инстинктивни удоволствия на един почти животински свят.

“Stranger by the lake” (2013); Director: Alain Guiraudie

„Най-интересното“, обаче е друго, че (пак според външния обективиращ поглед на „разследващия“) малките русалки на различни възрасти от езерото не изглеждат особено развълнувани дори от факта, че сред тях може да върлува сериен убиец – хомофоб, който хитро, безмилостно и неотклонно да изтребва събратята им. Подобна загуба на „връзката с реалността“ едновременно се опоетизира и представя в макабрена светлина от Гироди. Той показва хомосексуалното като извън-мерно пространство, в рамките на което утопията и антиутопията са просто двете, органично слели се, половини на хибридното тяло на радикалната страст, последователно настоявайки, че „малката смърт“ не отстъпва по нищо на „голямата“. Във всеки един аспект и смисъл, когато „размерът има значение“.

„Контрапункт на радикалния ерос“ във филма е образът на Хенри – застаряваш представител на работническата класа, свикнал да спи с мъже и жени в духа на свободната любов на 60-те, без да си задава излишни въпроси по отношение на научните обяснения и рамки, проблематизиращи неговата „ориентация“. Той наскоро е скъсал с поредната си приятелка и се отправя към „гей-зоната“, за да търси нови познати, които да споделят златното сечение на самотата му. Франк бързо се сближава с него и между тях се заражда истинско и непосредствено приятелство, което се случва успоредно с развитието на отношенията му с мистериозния гей-килър Мишел, последният екшън-сталкер на утопичната любов. Именно чрез образа на Хенри френският режисьор показва мъдрата „самота“ на агапе-то, жертвената обич към другия, която може да балансира самоунищожителната стихия на ероса. Възрастният мъж обича Франк, но не го желае физически, като точно това според Гироди в много по-голяма степен е израз на „истинската любов“ на фона на перманентната самовлюбена, захапала дългата си опашка, оргия на брега на златното езеро, в епицентъра на синьото лято. Хенри предупреждава влюбения Франк, че връзката му с Мишел не е „истинска обич“, а просто физическо привличане, страст стигаща до сърцето.

Младият „мъченик на страстта“, обаче не е в състояние да се откаже от обекта си на желание и в края на филма същият убива Хенри и еросът унищожава агапе-то. Опасността, рискът и несигурността подсилват до крайна степен хомосексуалното желание, а животинският страх от смъртта носи допълнително радиационни дози адреналин. Същата отдавна се е превърнала в единствената неизпитана душевна и физическа тръпка/наслада, на която тялото и душата са способни. „Страстта на любовниците е за смърт“, както пеят Баухаус.  А, според обитателите на „сталкеровото езеро“ и – смисълът на живота. Единственият начин Франк да открие и постигне последния е да се отдаде на Мишел – всевластният секс-бог, който ще го откъсне от посредственото му ежедневие на ментално-физически мастурбатор край тъмносинята вода, защото ще го погуби. Финалът на филма е максимално отворен и търпи множество интерпретации в хоризонта на поетиката на отчаянието. Когато любовта се превърне във фетиш, а фетишът – в любов, смъртта е единственият изход от самата себе си, влизайки в ролята на „големият непознат“ от безбрежно малкото френско езеро.