София, на инат

На балкончето вкъщи, мисля упорито за отминалото време. Допушвам поредна и същевременно винаги последна цигара. Ден през юли. Ужасно горещ, но нощта постепенно се приближава и въздухът захладнява. Its not dark yet, but its getting there – ми казва Боб Дилън и подозирам, че е прав, защото слънцето залязва в прозореца на отсрещния блок. Долу на кръстовището хората си крещят един на друг, но шумът от булеварда ги заглушава. В интервал от 20 минути в небето над мен прелитат самолети и допринасят за градската какафония от звуци.

flip

Flip. Снимка: Рая Раева

Почти не чувам музиката, но знам текстът се е отпечатал в ума ми. Опитвам се да си представя откъде лети поредният самолет, какви са пътниците в него, какви истории носят със себе си. После мислите ми се разбягват в различни посоки, подобно на облаци преди буря. Буря в чаша вода.

Мисля си за града. Мисля за София. За своето място в нея.

Избери мен. Снимка: Гергана Динева

Избери мен. Снимка: Гергана Динева

Нерешителна съм и не рядко съжалявам, че не мога да бъда на няколко места едновременно. Често ми се случва да отсъствам, да съм другаде. Да крача упорито в кръгове е нещо характерно за мен. Не знам как да нарека това състояние, хората го бъркат с недоволство, а аз съм беззащитна, за да обясня. Как се говори за онова, което е изгубило езика си?

Нещо повратно се случи през последната година обаче. За пръв път като че ли частично успях да подредя парчетата от цялата картина. Макар и за кратко в дългосрочна перспектива се избистри някакъв образ за това какъв човек искам да бъда.

ДАНСwithme се случи да е катализатор на много неща.

Попаднах на протеста по-скоро случайно. Едва на втория ден. Прибирах се от  фестивала Поетики в Борисоватата градина. Сега си припомням, че някои от участниците на него изразиха публично съжалението си, че не са на жълтите павета в този момент. Нямах представа за какво говорят. След като всичко приключи тръгнах към Орлов мост. Исках да си хвана градския до вкъщи, но кръстовището беше блокирано във всички посоки. Виждаха се няколко самотни и изоставени 204 и 280. Тук-таме бяха насядали хора със знамена и различни плакати. Тогава все още не подозирах колко многобройно е било шествието и че е продължило по Канала в посока НДК. Маршрут, който ми предстоеше да извървявам десетки пъти оттук насетне. Попитах приятелите ми какво се случва, но и те не знаеха. Постояхме известно време, чудейки се дали градският скоро ще бъде пуснат. Отказахме се не след дълго. Ставаше все по-тихо. Прибрах се пеш. По тъмно. Морисън ме чакаше.

В квартирата ми нямаше телевизор. Изглежда не съм се вълнувала какво се случва около мен. Аз самата бях много по-важна за себе си. Четях много и бягах от занятията си в университета, за да ходя на чужди лекции по философия. Тогава това ми се струваше особено важно, а Софийски значеше много за мен в светлина, различна от сегашната.

Танцувам тук. Снимка: Гергана Динева

Танцувам тук. Снимка: Гергана Динева

Вечер често бях навън, изгубвайки се из нощните контури на града с хора, с които нямахме много за споделяне. Сега не успявам да си спомня какво друго е запълвало ума и времето ми.

Първата ми година в София остана някак неслучила се и едва забележима. Имаше концерти, театър, излизания, раздели, добри приятели и купони, но сега всичко това ми се струва много далечно. Трудно я мисля и трудно си спомням за тази година. Пиех си бирата, скръстила крака, на паметника на Съветската армия. Обичах да се покатервам възможно най-високо, но май нито веднъж не се зачетох в позлатения му надпис и не се зачудих защо е толкова огромен, а „покоряването“ му – така трудно.

Същата тази вечер обаче нещо ме провокира да разбера какво се случва. Може би е било някое от лицата на Орлов, може би защото за пръв път се озовавах на блокирано кръстовище. Името Делян Пеевски не ми говореше нищо. ДАНС бе просто абревиатура. Чак по-късно, изчела водещите статии и коментари в онлайн пространството, вече знаех, че на следващия ден трябва да отида на протеста. Няколко пъти проверих къде точно се намира пл. Независимост, за да не сбъркам маршрута. Знаех, че ще се наложи да ида сама. Никой от близките ми тогава не се вълнуваше от случващото се. Успокоих се, когато щом стигнах там. 18.30 на фонтанът пред Ларгото – много от преподавателите ми бяха там. Това беше само началото. Предстоеше ми истинско приключение. Година по-късно все още ми е трудно да го опиша.

След началото на ДАНСwithme спрях да пия бира на паметника. Вярно е, че окупацията изяждаше цялото ми време, а бирите бяха последното, за което можех да мисля, но дори след нейния край и утихването на протеста не поднових тази стара традиция. Не беше умишлено. Единствените пъти, в които се приближавах близо до него, бяха за да снимам изрисуваните му фигури и посланията по него.

Снимка: Рая Раева

Снимка: Рая Раева

След това пък снимах хората, които го чистеха. Няколко пъти се опитвах да ги заговоря, да разбера защо го правят, но си тръгвах безславно с викове „соросоид“ зад гърба си. Истината е, че протестът промени очертанията на „моята“ София, припознах нови места като свои и явно несъзнателно започнах да избягвам други.

Но наскоро разбрах – София е хората. Тези тук и други, които отсъстват. София е музей на спомени – преживени лично или дадени назаем от историята. Вечери, които сме споделяли, докато неусетно са се превръщали в сутрини. Разговори и мълчания – еднакво важни и многозначителни. Подритвания на камъчета по пустия Шишман късно вечер, силна музика и гръмки смехове докато утрото прохожда над нас.

Протести.

Окупиране на мисли, пространства, мечти.

Нагоре или надолу? Снимка: Рая Раева

Нагоре или надолу? Снимка: Рая Раева

272.

Усещането за това, че не можеш да не бъдеш, не можеш да не действаш. София невинаги ми позволява да я имам, понякога все още се изгубвам по улиците й, между преди и сега.

Добро утро. Снимка: Гергана Динева

Добро утро. Снимка: Гергана Динева

Вървя едновременно по Ленин и Независимост, стигна ли в Яворов винаги търся скрития и потаен Георги Марков, а умът ми вече е избягал на площад Журналист, после се опитвам да възстановя очертанията на Търговска, взирайки се в несъществуващия Мавзолей, който разпознавам само от снимки.

Вчера за пръв път от много време отидох и седнах на паметника на Съветската армия. От дясната му страна, срещу скейт рампата. Помислих си, че всъщност няма причина да го избягвам, защото играта вече се е променила, макар и правилата й старателно да бъдат заличавани. Протестът я промени. Сега това е „сцената“, на която се разказаха много истории – за Украйна, Чехословакия, Катин. Мястото, което изкрещя „Putin go home!“. Онзи ден там се проведе и седмия поред гей прайд – паметникът заживя отново в крак с времето.

Няколко последни цигари по-късно навън е вече тъмно и студено. Булевардът е по-скоро тих отколкото шумен. Кръстовището е вече пусто, музиката – спряна. Тази вечер София ми е далечна. Може би защото в мислите си и аз съм я напуснала.

Отражения. Снимка: Гергана Динева

Отражения. Снимка: Гергана Динева

Отново самолет прелита над мен – винаги много по-ниско вечер. Отново избирам да съм другаде. Знам обаче, че може би още утре ще я открия в някоя от аудиториите на университета, при вида на избледнелите вече ранобудни юмруци на „Славейков“ или пък срещайки някое познато лице на жълтите павета. Неизбежно е да бъде иначе за мен – най-интересното е винаги още неслучилото се, онова, което предстои, което трябва да се извоюва.

Следите ще са винаги там, развили сме сетивност да ги разпознаме. Утрото още не е дошло, но скоро ще е тук. Дори и на инат.

Go. Снимка: Гергана Динева

Go. Снимка: Гергана Динева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

“това, че някой ще си тръгне

е само жест към красотата”