След Свободата: Вангел Имреоров

Вангел Имреоров (1988) пише поезия за личния си блог и е публикуван в Литературен клуб и Кръстопът. Завършил Езикова гимназия „Пловдив“ и бакалавърска програма „Дигитални медии“ в английския университет Брадфорд. Живее в Северен Йоркшър, където работи в сферата на телекомуникациите. Подготвя своята дебютна стихосбирка.

Photo Credit: Katarina Szabova http://katarinaszabo.tumblr.com/

Photo Credit: Katarina Szabova
http://katarinaszabo.tumblr.com/

 

САМО В ОГЛЕДАЛОТО

Понякога почти те виждам:
нагласяш косата си,
говориш ми нещо нервно,
бързаш,

там в огледалото.

Аз се приближавам,

запотявам го с дъха си,
прокарвам длан по стъклото,
бавно я отмествам –
и отново те няма.

И всеки път
малко повече
от преди.

 

ТРАПЧИНКИ

в прозореца
жената с мъгливата кожа
прегръща слънцето
и светлината се учи да трепери

 

ВИНАГИ НАВРЕМЕ

добре стъпваш, петите ти са гладки,
гласът дрезгав, обувките мокри.
добре вървиш, улицата те измерва
с поглед, гледа те през прозорците
на локвите.

добре говориш – твърдо, членоразделно,
носиш сянката си в чаша, сърцето си в кутия,
живота си в тяло, разграфено на години,
добре страрееш, като спрял часовник

на анонимна гара, птиците ще бъркат
празния ти циферблат с тъжно пълнолуние,
но пък влакът винаги е навреме.

 

*  *  *

колко пъти ще се будя
без теб

колко пъти ще съм сам
колко пъти ще съм аз

по колко пъти умножена самотата
няма да е самота

 

*  *  *

тя
живее с въпроси в очите
говори с устни в небето
цигара между пръстите
с пъпка на цвете вместо сърце
в очакване на миналото да ѝ стори път.

той
нощем спи сгънат на срички
през деня работи сгушен във
вътрешния джоб на старо сако
и измерва светлината есен
за да си скрои топъл живот
самичък

 

ДА СКИТАШ ЗАД ОЧИТЕ МИ

От  спомен в спомен да прескачаш,
докато все така потъвам в настоящето
и докато забравям себе си по спирките,
в джобовете на стари дрехи, в погледите на непознати,
в празните стаи на къщите, в които сме живели заедно,
в отекващата жълта светлина, през която те гледах толкова сутрини
преди да отвориш очи.

Сега в главата ми лазят облаци, събуждам се сам,
непоносимо рано, влизам и излизам от деня,
ходеща сянка, залепена за краката на скитащ непознат.