След свободата: Валентин Славеев

Валентин Славеев (1994, Враца) учи философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Участник в поетически и философски конкурси. Публикувал e в сп. „Страница“.

„И винаги си говорят за миналото“. Снимка: Александър Станишев

КАК

преподреждам атомите си
мисли по повод всичко
от огън ли съм тръгнал
или водата ме направи

преподреждам атомите си
и пространството не помня
къде са границите ми
и кой ме обуславя

подреди ме безразборно
наново, новото да почна
без животите изтрити
и хората познати

подреди ми всичко
нищо да не помня
с късове отминали
бясно във съкралите да бъркам

нареди ме бързо
вертикално мисля
само дните си да чакам
и от късовете изживявани

най-близките да разпознавам.

РАЗРУШЕН В ШИЗОФРЕНИЯ

За себе си разказ,
разказва на себе си.
Истории

за да не се помни,
разказва сам
на маса за двама
с поръчка за две питиета
спокойно – съкрушен
невротично – бесен.
Истории за минало,
в които е цял,
за да не се помни –
е двама.
И винаги си говорят за миналото –
пред хора – спокоен,
пред слънцето – бесен.

ЗВЕЗДИ ПО ЗЕМЯТА

Да бе във мрак
всичко дето се намираме
и вместо черна сянка
тя да беше бяла.
Слънцето да беше догоряло
а ние засияли.
Като картина във прозорец,
както светофари вечери мъждукат,
само хората да светят.
И както гледаме нагоре ние
засияло гаснещите точки,
то отгоре да погледнат
и да казват –
отново паднаха звездите по земята.

АНОНСИ

Втечнявай ми душата
изливай ме грозно от живота си
между плочките,
като апокалипсис ме простирай.

И оттук ще се изпаря,
просто,
ще влизам през прозорците
ще ти тежа във синусите
тежък е студеният въздух,
кашля,
боли
и кристализира.

ВЪЗДУХ

Ако се разпадна до въздух
пак нищо няма да се промени,
ще те докосвам отново
и навсякъде ще се пропивам.

Докато се къпеш, ще ме отмиваш,
но на части ще вдишваш отново от мене
и отвън ще те чакам уютно,
върху леглото смаяно проснат.

Прилежно изпран и изгладен,
ежедневно мен пак обличаш.
И на масата също те чакам
на приятна вечеря за двама.

Само тогава те целувам,
седнал във чаша със столче –
наполовина аз,
наполовина пенливото ти вино.

*** 

Спри да бъдеш времето
защото аз съм само мястото.
Спри да минаваш невидимо винаги
през мен – площада, гората, моста и реката.
Отдели ми малка вечност между 2 точни часа
спри да бързаш винаги, когато аз никога не мърдам.

Спри да бъдеш мястото
защото аз съм само времето.
Спри да бягаш невидимо винаги
през мен – сезонът, минутата, денят и луната.
Търся те всеки ден между 2 точни часа
спри да се местиш винаги, когато аз не спирам да те търся.

***

В автобуса сме много
жени и  мъже, средна възраст и още
аз те гледам
ти мен не
под ризата ти закопчана
тялото ти си представям
пленено гледам ръката ти празна
и моят пръстен си представям
сгодена
женена и остаряла
грозна, сбръчкана и размечтана.
дървена веранда,
кафето ни е слабо
заради кръвното и моят байпас
цигарите и те са слаби
не можахме да ги откажем
през прозореца вътре
снимки на децата ни европейски
гостуването ни във Франция
раждането на внуците
до тях и на децата
от нашата сватба
и някоя от среща
на кожения си каиш
заплетен от възли го нося
годежният ти пръстен
който тежи така от времето
сам иска да падне
на ръката ти гола
в този момент
в автобуса.
а ти слезе
преди мен.

***

Поезията ми
е кошмарът ти
крещя ти нощем
чупя вещи
пускам гълъби през прозореца
хапят те комари
носят ти малария
пробождам те с думи
кървиш пагубно
забравяш ме агресивно
а нощем си ме спомняш
свеж въздух между кошмарите
бележки по пода
сутрин намираш
стихове писани
пращаш ги по пощата
нищо не получавам
щеше да ми тежи,
ако не бяха сънища,
поезията ми
е кошмарът ти
ти си виновна,
не аз, че ги пиша,
а ти –
че ми ги разказваш.