Модели за подражание

Кой беше твоят супергерой, когато беше малчуган? На кого се възхищаваше? Супермен? Аз също. Той за мен бе защитник. Той пазеше своя град и своята Луис. И аз исках да притежавам тази храброст, да взимам винаги правилните решения.

Вярно е обаче и друго – докато растем нашите най-устойчиви модели за подражание са родителите ни. Това усещане най-вероятно се заражда още от сигурността на бащините ръце или топлата и изпълнена с грижа прегръдка на мама. Често се въплътява и в образите на любящите баба и дядо.

В днешно време обаче различните измерения на медиите (социалните медии, сайтовете, телевизията и радиото) заливат човек с вълнообразен приток от информация. Тази информация има немалко влияние върху нас, вече порасналите деца, макар и не така видимо.

459564_10151757470816758_352920823_o

Снимка: Гергана Динева

Според теорията за социалното научаване на канадския психолог Алберт Бандура подражанието на модели има огромно влияния върху нашето поведение, най-вече в институционалните среди. Той провежда експеримент с няколко групи от по 5-6 годишни деца, като в едната група децата наблюдават мъж и жена, които се държат агресивно към кукла – те използват чук и понякога я размятат във въздуха. Другата група набюдава неагресивен модел – играещ тихо и спокойно, без да обръща внимание на куклата.

Децата, станали свидетели на агресивния модел, са предразположени към насилие много повече отколкото децата от втората група. Това, разбира се, не е учудващо. Какво обаче става с нашето поведение в обществени или социални среди? Бандура вероятно никога не е чувал за т. нар. чалга. Въпреки това нека опитаме да приложим неговата теория на родна почва с оглед на огромното влияние, която тази култура има върху обществото ни.

Питайте всеки средностатистически българин дали някога е слушал чалга. Неизбежно е – пасивно или не – всеки го е правил. Може би са по-малко онези, стъпвали  чалга заведение, но и там картинката рядко търпи промяна, макар разнообразието от възрастови групи, като започнем от най-малката (14 или 15) и стигнем до улегналата (40-50).

Женското в нашето общество е бомбардирано от съвсем незряла възраст със зададени модели на подражание и стереотипи. Сред нашето поколение се стига до едно ново извращение между западния модел на куклите „Барби“,  списания Козмо (Космополитан) и толкова прилежно предпазената визия на всяка една поп-фолк певица. Извращението е комбинация, по-често позната под наименованието „кифла“.

Мъжкото също развива своята “ултра” мъжественост – мускули, публичност за многобройните сексуални парньори – с една дума: „играч“. Може би този модел е дори по-експониран от съответстващия му женски такъв. Един бърз експеримент го доказва – изтеглете си приложението за запознанства Tinder и разгледайте. Хетеросексуалните мъже много повече наблягат към основите на тези модели. Тоест има много по-видима хомогенност – снимки, изразяващи сила, мъжественост, доминация.

Примерите, които са изложени са валидни за днес и може би ще се задържат в бъдеще. „Дали ако се обличам по този начин ще ме възприемат по-добре?“, „По-къса пола ли да сложа, за да ме забелязват повече?“ и може би най-популярния въпрос сред мъже на възраст 14-25 години: „Колко ‘нацепен’ да съм, за да съм привлекателен?“. Подобни въпроси съставят масата от несигурности, които мъчат подрастващите днес. Постоянното излагане на такива модели на подражание води до фетишизъм на тялото.

10660119_10153135583751758_8265829843039862908_n

Снимка: Гергана Динева

Но тези примери не са изцяло свързани с неминуемата власт на “чалгата” за по-младите поколения. Нека се огледаме – какво предлагат медиите за по-младите поколения на възраст от 15 до 25 години? От една страна имаме силно елитарни либерални медии (Дневник, Капитал, Култура), които се опитват да възпитат и възпроизвеждат определен вкус, критичност към политическото, споделят специфичен език. Виновни са от време на време в затвореност и надменност – публиката им се състои предимно от хора навлизащи в средната възраст, живеещи в по-големи градове, както в България, така и извън. Какво остава за момичето от Гоце Делчев, което идва да учи журналистика в София, но не чете Дневник, а Лентата – как бихте реагирали вие към нея, нейните знания, потенциал? Истината за човешката емоционалност и поведение е далеч по-комплексна и всеки един човек трябва да внимава доколко податлив е на обществени стереотипи и предразсъдъци. Критичността се възпитава трудно, добрият вкус – също.

Истината е, че както “ние” се притесняваме или подиграваме на “нацепените батки” и “кифлите”, сигурно отстрани изглеждаме непонятно, а дори и неприятно за някои. Това разделение е ключово – изцеждането от смисъл по телевизионите програми, липса на разнообразие в българската музика, ограничен културен живот в София, а да не говорим и извън нея, създава културна класова разлика. До такава степен, че бихме се учудили “чалгар” да пише поезия, и то добре, нали?

Важно е да мислим над тези неща, да бъдем критични. Нека внимателно погледнем и премерим температурата на нашето поколение преди да търсим антибиотиците или да тъгуваме по неговото погубване. Мигновен лек няма, трябва да се проследят симптомите.