Гергана Динева: Новото поколение няма спомена за „Ние бяхме излъгани“

Гергана Динева e главен асистент в катедра История на философията във Философски факултет, СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по философия със защитен дисертационен труд. Професионалните ѝ интереси са в областта на историята на философията, античната и средновековната философия и култура. Член е на Института за средновековна философия и култура – София. Активен участник в групата на преподавателите, подкрепящи студентския протест. Нейни фотографии са включени в сборника „#Протестът“, показваме ви често такива и тук, в „Баница“.

С Гергана се срещаме точно година след началото на окупацията. Отново в Софийския университет, който в своята неделна пустота е придобил величествеността на храм. Година по-късно за окупацията и студентския протест не напомня нищо друго, освен разговорът ни. Той е част от поредицата интервюта, която кръстихме „Харесва ли ви тази свобода?“. В нея искаме да поговорим за ролята на младите хора в съвременния културно-политически живот на България, за значението на миналото и посоката на бъдещето ни. Благодарим на Гергана, че прие поканата ни, а аз лично ѝ благодаря, че настоя да разговаряме на „ти“ още преди година на семинарите ни по Антична философия. Приятно четене – очакваме и вие да се включите в разговора.

 Рая Раева

Гергана Динева

На 23-ти октомври се навърши година от началото на Окупацията на Ректората на СУ. Ти беше от преподавателите, които активно подкрепяха протестиращите студенти. С какво ще запомниш окупацията? И най-важното – можем ли да говорим за общи характеристики на поколението, родено след ’89-та?

Да, могат да се набележат общи характеристики и, струва ми се, вече може да се говори за постсоциалистическо поколение, което е различно от моето, което се намира между двете. Аз стоя между поколението, което направи 10-ти ноември, и между вашето. Моето поколение беше първото, което можеше да си вземе дипломата от гимназията и просто да отиде до учи другаде. Годината, в която аз завърших, заминаха 11 хиляди човека (2001 г.) На Централна гара отпътуваха автобуси един след друг. Спомням си, че изпращах всеки ден по няколко приятели. На практика почти всичките ми приятели от ученическите години днес живеят във Франция, Германия и Англия.В този смисъл ние бяхме буквално „поколение на свободата“. От една страна бяхме възпитани от стария режим, без обаче да имаме критична памет за него. Заради това сега много често носим носталгични спомени – като дъвките „Идеал“ и картинките от „Турбо“.

Поколението, което миналата година направи окупацията, мен искрено ме учуди и не само мен. Всъщност ние [преподавателите] не очаквахме, че студентите ще реагират така бурно, тъй като по време на летния протест нямаше отчетлива студентска вълна. Мисля, че това поколение показа, че се е откъснало от предишната история и нейните натрупвания, за да има собствена позиция, без да се чувства задължено постоянно да бяга от наследената. Смятам, че то може да изгради нещо позитивно. Моето поколение до голяма степен беше поколение на отрицанието, ние постоянно се противопоставяхме и се стараехме да се различаваме от предходното. В тази връзка ми се струва, че има нещо базисно обърнато относно това, което вие [в Баница] имате предвид под „диалог на поколенията“.

Поколенията не „влизат в диалог“, те трябва да са в отношение на приемственост. Културата е натрупване на ценности, възгледи, знания. Тя е нещо, което се изгражда постепенно, освен ако нямаме ситуация на революционност, разбира се. Но колкото повече тази култура се натрупва, тя толкова повече би трябвало да избягва кърваво-революционни ситуации. И това е състоянието на нормалност на предаване на културата. В България обаче от Освобождението насам не сме наблюдавали подобно натрупване. Никога не е имало достатъчно дълго време в рамките на една социално-политическа система, да се натрупа такава степен на ценности и културни възприятия, че едното поколение да ги предаде на другото. Винаги последващото поколение се е оказвало в опозиция на предходното.

Затова, струва ми се, най-силната обща черта на вашето поколение е, че то е в състояние да застане на позитивна позиция – нова и различна от тази, в която ние и нашите родители сме били възпитавани.

„Поколенията не влизат в диалог“.

25 години преход или 25 години (не)свобода? Каква е най-осезаемата промяна за теб през този период от време? Спомняш ли си къде беше на 10-ти ноември 1989 г.?

Моите родители са участвали във всички протести около 10-ти. Аз не съм била част от онези събития – такова беше възприятието тогава, че децата не бива да участват. За разлика от летния протест на 2013-та, когато родителите взимаха своите деца. През 1989-та е било вероятно по-страшно. Сега имаме относителна сигурност, все пак в момента България е правова държава На 10-ти ноември съм била на 7 години, това значи – в първи клас. Поколението на моите родители е много разочаровано, то се чувства излъгано от политическата подмяна, която се извършва след падането на режима. „Те пак ще ни излъжат“ е стандартната реплика на по-старото поколение. Може би затова толкова много се надявам на новото, защото то няма спомена за „Ние бяхме излъгани“. От една страна е важно да има исторически дистанцирания спомен за онова, което се е случило, но от друга е добре, че емоционалният спомен на разочарованието отсъства.

Колкото до самия 10-ти ноември, аз дати не чествам, но символно го разчитам като краха на една система, която виждам като несвободна, макар че единственият ми пряк досег с нея е сблъсъкът с дружинната в първи клас. Помня и постоянното чувство за забрана, за ограниченост, усещането, че никога няма да отида никъде: за чужбина се говореше като за недостижимо  пространство – нещо лелеяно и чудесно, което никога няма да имаш. Не бих казала обаче, че „празнувам“ 25 години преход. За мен преходът много отдавна е свършил – той просто не се осъществи така, както трябваше.

„Новото поколение няма спомена за „Ние бяхме излъгани“.
Снимка: Гергана Динева

Как да се противодейства срещу много популярната теза: „за 25 години нищо не се промени“?

Постоянното оплакване как нищо не се е променило е много характерно за местния граждански климат, но онова, което остава неосъзнато, е, че то не представлява отказ  от правене на избор, защото самото то вече е заемане на позиция и всъщност разтоварване от отговорност. На първо място, от личната  отговорност – „ние нищо не променихме“, но в някакъв смисъл е и отнемане възможността на другия, на следващия, да реагира. „Вие каквото и да направите, ще стане пак същото“. Последното не може да бъде вярно дори само поради факта, че след 1989-та са осъществени множество институционални и законови промени, засягащи гражданските ни права и статута на държавата: мога да вляза във всяка европейска държава само с личната си карта, а България е член на ЕС и НАТО. Промяната обаче е осезаема и на други равнища – самият летен протест не би бил възможен във формата, в който протече, ако нямаше промяна.

Мисля, че е много вредно да се повтаря почти заклинателно как нищо не се е променило, защото по този начин се отнема способността на следващото поколение да вярва в това, че то може да промени нещо. Говорим за хора, които често пътуват извън България, виждат други места, други хора и разбират, че не са по-различни от тях. Много е важно да осъзнаеш, че си равноценен на „чужденеца“, а не да го гледаш със страхопочитание само защото има немски паспорт. Обидно е за един млад човек в момента да чуе, че ние сме „задният двор на Европа“,защото той знае, че това не е така – той има същите права и задължения като всеки един свой съгражданин в ЕС.

„Нещо се случи“.
Снимка: Гергана Динева

Дискусията за българите, живеещи в чужбина, е отново много актуална напоследък – включително и тук, в „Баница“. Как ще коментираш?

Отново се откроява разлика в мисленото между поколенията. За моето, а още повече за предишното, това да заминеш беше бягство и често – „спасение“. Ти правиш съзнателен избор да избягаш. Сега хората, които завършват, често не заминават, защото бягат.

Зад избора им прозира идеята за обединена Европа. Тя е нещо естествено за сегашното поколение. Европа по-рано се възприемаше най-често като спасителната лодка. Има противопоставяне между пропитите с болка и понякога вина думи „избягал“, „емигрант“ –  най-грозен сред които беше онзи ужасяващ, много тъжен израз – „невъзвращенец“, който практически е дамгосвал цялото семейство на всекиго, който си е позволявал да отиде „зад граница“, без да се завърне – и днешните съвсем олекотени „отива да учи в Холандия“, „ще работи в Англия“ или просто „на конференция в Испания“. Самата тази идея да се мисли през границите като основен регулиращ принцип и през невъзможността те да бъдат прекрачвани изразява същината на онова от старата система, което от непосредствена интуиция за моите родители се е превърнало в далечен разказ за вас.

Ти си фотограф. Как би представила визуално свободата?

Свободата е един от онези толкова високи предмети или идеи – ако използваме философския термин, –  които нямат собствен веществен израз. Мога да снимам почти всяко едно нещо като изразяващо свободата или несвободата. Свободата, когато я разпознаваме, прониква във всекидневието ни, в предметите, които изработваме, в отношенията, в лицата, в жестовете на хората. Именно защото няма собствен образ, тя може да приеме множество образи. Всяка една снимка от протестите например – от децата, които си играят до фонтана пред Президентството, без да се интересуват какво вършат възрастните, до уморените дечица на раменете на своите родители със знаменца в ръцете – са все такива образи. Загражденията, които бяха пред НС, както и полицията, също са израз на свободата, защото тя изпъква най-силно, когато се опиташ да я оковеш.

„Свободата изпъква най-силно, когато се опиташ да я оковеш“
Снимка: Гергана Динева

В този ред на мисли центърът на София промени ли се за теб през тази една година на протести?

Да, много. Спомням си деня, в който махнаха огражденията, как с приятели почти невярващо коментирахме, че оградите ги няма, и всеки, който минеше пред Народното събрание, правеше снимка, като че да потвърди отсъствието им. Защото бяхме почнали да свикваме, че те ще стоят там неопределено дълго време и това е най-страшното: когато започнеш да свикваш със собствената си несвобода и я превърнеш в норма, ти вече се държиш като да си част от тъкмо онази предишна система. Това означава да се откажеш от собствената си сила да действаш като гражданин. И когато огражденията изчезнаха, чисто символично (а символът винаги има веществен израз, винаги е вещ-със-смисъл, а не е просто дума) това беше потвърждение, че смисъл има – от протеста, от това да бъдеш на площада, за да защитаваш онова, което ти е ценно. И всеки път, когато минавам оттам, мисля за всичко това и се сещам за 12-ти ноември, от който и до ден днешен си спомням всеки един момент. Спомням си как с теб си писахме, докато вие бяхте пред Александър Невски, обградени от полицията… За мен всяка една част от периметъра около НС е символно и действително свидетелство за събитията от двете големи вълни на протеста. Дори синът ми, когато минаваме оттам, си спомня и ме пита: „И какво стана – подадоха ли оставка?“. Дори в неговата памет тези места пораждат асоциация с ценността на онова, което сме защитавали.

„И какво стана – подадоха ли оставка?“
Снимка: Гергана Динева

Като родител какво смяташ, че е важно да разкажеш на твоето дете за миналото? Разговаряш ли със сина си за това?

Според мен децата не бива да бъдат въвличани по никакъв начин в партийната политичност. Няма кой друг обаче освен родителите, който да им покаже базисните ценности. Затова съм разказвала на моя син защо ходя на протестите, обяснила съм му най-общо какво защитавам и защо отделям толкова много от енергията и времето си за това. За него окупацията беше по-впечатляваща, защото видя отблизо студентите и усети личната ми ангажираност . Но за него беше важно да разбере отговора на въпроса Защо? – защо правим всичко това. Не политически, не пропагандаторски, а ценностно.

Как се гради памет за миналото? И доколко е здравословно да се взираме назад, без да „изпускаме“ настоящето?

Тук, струва ми се, отново проблемът се корени в липсата на приемственост между поколенията. Аз се съмнявам, че ние вече разполагаме с добър език, който да обговори случилото се преди ’89-та заради емоционалната памет, с която е натоварен всеки един от нас. Забелязвам също, че не е здравословно прекалено да се взираме в миналото, защото в България засега това води до два основни дискурса:

1) митологизиращия: миналото е било велико и ние повече никога няма да можем да го достигнем, затова по-добре да не се и опитваме;

2) подменящия: нищо не се е променило и никога няма да се промени, защото миналото ни застига постоянно, затова по-добре да не се и опитваме.

Аз самата съм много далеч от прогресивната идея за историята – че човечеството отива непрестанно към нещо по-добро, – но смятам, че като човешки същества ние винаги в себе си умеем да „събираме“ миналото, настоящето и бъдещото и отказването или свръхоценностяването на който и да е от тези дялове на времето неминуемо ще доведе до някакъв тип катастрофа в обществото, защото то е от хора за хора, живеещи във времето. Смятам, че изграждането на паметта за миналото може да стане чрез образование и независими изследвания от страна на няколко наследяващи се поколения – от тези, които сега са преподаватели, докторанти, сегашните студенти и, надявам се, бъдещите. Вярвам, че вече започва да се заражда онази приемственост, за която стана дума.

Искам сина ми да чете демитологизирана история и да знае, че той като гражданин е суверен на властта и е напълно свободен да отстоява основните ценности на правовата държава. Искам това да го научат в училище, а не на площада. Така може да изградим гражданско общество, пазещо съзнанието за миналото, за да не го повтаряме.  В момента историческата ни памет е много къса.

Това, което ме притеснява донякъде в поколението на окупацията, е неспособността да се удържи позиция. Миналата година в отговор на „контрапротестните“ възгласи „Вие ходите да срутвате, държавата!“ аз непрестанно настоявах на това, че ставащото не е революция.

Тъкмо обратното: нe, ние искаме да съхраним правовата държава. Не желаем да създадем нови правила, нови ценности, искаме да запазим онези, които са ни законово гарантирани. Искаме правото на свободно слово, на свободно движение. Демократичното понятие за свобода няма нищо общо с анархистичната идеология.

Студентите, преподавателите, различните протестиращи поколения стояхме заедно зад тези базисни ценности, като през цялото време запазихме способността критично да разсъждаваме върху собствените си действия и върху онова, което издигаме като ценно. Парадоксално, но тъкмо тези ценности позволяват, поощряват и култивират самото критическо мислене. И все пак в крайна сметка постъпките ни са онова, което ни дефинира като свободни или несвободни.

Снимката от окупацията на СУ, есента на 2013 г.
Гергана Динева

Харесва ли ти тази свобода?

С риск да ме обвинят в есенциализъм, смятам, че свободата е същностна характеристика на човешката природа. Затова ние толкова се бунтуваме, когато тя ни бива отнета, и това е засвидетелствано на много места в историята. На мен ми харесва да имам свобода – да, ценна ми е. Ако трябва да сравня свободата, както тя е дефинирана преди 10-ти ноември, с тази сега, категорично избирам втората. Въпросът ви обаче според мен имплицитно съдържа също и питането: „А може ли да има по-добра свобода?“.

Според мен не е проблемът в тази или онази свобода, а в това да я има свободата изобщо – т.е. да бъде тя разпознаваема като висока ценност. Веднъж когато знаем какво е тя, защото е важно как ще я дефинираме, и когато я припознаем като ценност, тогава вече идват въпросите за това колко и как я имаме.

Да. Харесва ми да имам свободата да мисля критично и да мога да изразявам това чрез гражданската си позиция – като заставам видимо зад онова, което ми е ценно.