Павираният път на България към Европа

 

unnamed (1)

Централната софийска улица с жълтите павета, както повечето символи на София, еклектично обединява духовния стремеж на българския народ към Европа, влиянието на големите и близки до България властови центрове и превратностите на съдбата.

В далечните времена преди 9-ти септември 1944 г. този булевард е „Царя“, с ударение на последната сричка. Той се опира в аристократичния Царски дворец, обграден с малката си по европейски мерки градина, до булеварда, където изискани господа се поздравявали с повдигане на шапките си, а още по-изискани дами разхождали новите си тоалети и кученца. Булевардът, където студенти бързали за лекции, а млади офицери и развълнувани госпожици се тълпели пред Военния клуб в очакване на знаменитите балове, където чужденци пристигали с големите си куфари в хотел „България“, но също и мястото, където преминавали паради, шествия и траурни церемонии.

Разломът на 9-ти, запратил България в подчинение на СССР с режисираното тържествено преминаване на техниката на съветския окупатор седмица след това, по същите жълти павета, прегазил градината на двореца и я принудил да се превърне в най-официалната част на новия удължен булевард, заедно с езическия храм на Мавзолея.  Гробница, ситуирана като символно сърце на новия режим – като една безкрайна траурна процесия на назначения от Москва светец-основател на новата държава.

По времето на комунизма бул. „Руски“, в който се превърна „Царя“, беше пешеходна зона, по която по няколко пъти всяка година (на  1-ви и 24-ти май, 9-ти септември) преминаваха задължителните „манифестации“.  Традиционните верноподанически шествия, които трябваше да демонстрират единството на народа и партията и принадлежността на България към свитата на СССР. Оттам преминаваше и задължителният военен парад, след който винаги си личаха прясно счупените тук-таме жълти павета, никога непредвиждани за дрънчащите вериги на танкове и друга тежка военна техника.

Притоците на голямата човешка река се стичаха по бул. „Витоша“, „Георги Димитров“ (сега „Мария Луиза“) и „Дондуков“, за да се влеят в езерото на пл. „Ленин“ (пл. „Независимост“).  Оттам човешките талази, понесли хоругвите, знамената, цитатите от светите текстове, свидетелствата за чудесата („Петилетката за четири години!“) и портретите на светците на последната голяма псевдорелигия – комунизма, преминаваха пред сърцето на идеологията. Това беше именно мавзолеят, съдържащ вечно живия труп на Георги Димитров. Те изригваха в радост пред официалната трибуна, разположена върху терасата на мавзолея, със сценография, буквално копирана от Големия брат – от мавзолея на Ленин и Червения площад в Москва. Гражданите изригваха чистосърдечно, защото виждаха края на голямото си висене на улицата.

Това беше същото представление, което се играеше всяка година в Москва и в нейните васални столици – абсолютно недвусмислен знак, че София се намира твърдо в орбитата на Москва и нейната политика.

Знаем, че демонстрирането на обич по задължение рядко показва искрени чувства. Тогава главната улица с жълтите павета  беше най-официалното и най-тържествено място в столицата. Поне в последните години на социализма тя беше оформена в пешеходна зона, която в почивни дни напълно опустяваше. По принцип редките за социализма търговски обекти, заведения и места за развлечение се разполагаха далеч от нея и освен удоволствието от разходката под открито небе в съпровод на задължителната тържественост на озвучителна уредба по празници и траурни дни, нямаше какво толкова да се прави. Това правеше главната улица с жълтите павета напълно неподходяща за семейства и големи компании.

А и музиката не предразполагаше към твърде оптимистично настроение – обикновено това беше музика, специално избирана заради презрението си към съвремието – българска и руска симфонична музика, маршове, инструментална народна музика. Очевидци са ми разказвали, че най-модерната песен, пускана там, е била „Душа“ на Георги Станчев.  След това съответният музикален редактор си имал проблеми по партийна линия заради музикалната „провокация“.

Въпреки всичко разходката не беше неприятна – това беше едно от малкото места в София, където паркът до двореца и сградите се поддържаха в сравнително приличен вид, шумът на колите отсъстваше и човек можеше да се почувства ако не господар, то поне изследовател на един напуснат от жителите си град.

Деветдесетте години пристигнаха заедно с огромните множества на спонтанните митинги на гражданите, а малко по-късно и с конкурентите митинги на новородените политически партии. Именно там, на жълтите павета, или в непосредствена близост до тях, блеснаха първите искри на нова България с цялата им противоречивост. Пред Народното събрание бяха произнесени думите за „танковете“, които трябваше „да дойдат“, на другия край на същата улица, много удобно за някои, изгоря партийният архив в сградата на Партийния дом. По средата, на „Кристал“, беше първата разгонена от народната милиция опозиционна демонстрация.

После по решение на общинската управа, която традиционно трудно събира политическа воля за действие в обществена полза, на жълтите павета им беше отнето правото да бъдат символ и симптом на политическия живот. Те бяха декласирани в обикновен булевард с няколко паркинга, недолюбвани от шофьори и пешеходци заради задръстванията и хлъзгавостта си в дъждовни и снежни дни.

Сърцето на София се премести. От този момент нататък всички големи митинги и събрания се провеждаха на стълбите на „Св. Александър Невски“ и на площада пред катедралата.

Но сърцето си е сърце, дори и банализирано. Именно около Парламента, който беше щурмуван през зимата на 1997 г., се раждаше европейска България с всичките ѝ противоречия. Именно там, пред Парламента, през студената зима на 1997 г. полицията атакува малцината, топлещи се на импровизирани огньове, протестиращи. Това в крайна сметка доведе до падането на правителството на Жан Виденов и до първите реални стъпки в превръщането на България в нормална европейска държава.

Именно там се и събуди гражданската енергия след цели 12 години – на 14-ти януари 2009-та г. Тогава само безценната помощ от Бойко Борисов, която оказа на тогавашния министър на МВР Михаил Миков, като реагира на съмнителен сигнал за бомба, разпръсна набиращото енергия множество пред Парламента и отбеляза началото на политическата буря, разлюляваща България в 21-ви век.

Жълтите павета като сърце и символ на гражданството и неговия стремеж към цивилизования свят бяха окончателно реабилитирани през лятото на 2013 г., когато многохилядното множество на протестите #ДАНСwithme заливаше ден след ден, цяло лято и есен, булевард „Цар Освободител“. То изтриваше казионността на жълтата настилка, превръщайки я отново не в място на официалността, а в място на гражданството. И този път тя беше нарочена от контрамедиите и контраактивистите като най-ненародното и най-небългарско място в България.

Мястото, където според тях е разположена „неБългария“, и мястото, където за място под слънцето се борят „богатите и красивите“,  напълно нетипични българи, тоест небългари, тоест „онези от жълтите павета“.

Парадоксално и опонентите на събуденото гражданство усетиха и потвърдиха случилото се – жълтите павета отново станаха мястото на европейския стремеж на България и на българите европейци. Всеки друг би се чувствал недотам на мястото си. Българите европейци на другите места биха изпитвали може би известно напрежение, защото вероятно нито едно друго място в държавата вече не е толкова Европа, колкото именно тази улица, застлана с жълтата настилка.

Площадът пред „Св. Александър Невски“ пък беше осакатен от загражденията, прерязващи го през половината, които отреждаха на символната сграда ролята на обикновена естествена преграда между управляващите и народната любов и той беше арена само на една от многобройните драми на протестите – „Нощта на белия автобус“.

Но на мислещите е присъщо и свойството да се съмняват, да кроят поне по девет пъти, преди да отрежат веднъж, затова и между тях има мнения, че това, което се случва на жълтите павета, си остава на жълтите павета, а другата България или никога няма да поиска да ги последва по пътя към Европа, или дори ще се съпротивлява и отново ще се опита да ги банализира и официализира.

Бъдещето обаче не е гарантирано –  нито като триумф, нито като трагедия. Бъдещето е гозба, която се приготвя днес, и е дело на тези, които поискат достатъчно силно да участват в приготвянето му. В момента посоката на прилива изглежда се обърна и шансът европейска България да тръгне от жълтите павета и да вдъхнови цялата останала България е много по-висок от всеки друг път през последните 17 години.