Пребиването на Ботев: или къде са героите ни днес

2012-02-19_02

Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

3-ти март е дата с особен климат, вечен контрапункт. Не само от гледна точка на историята, но и от гледна точка на настоящето. Днешният празник винаги успява да очертае ярка линия, от чиито две страни се сблъскват несъизмеримото ни родолюбие, трупано на куп през останалите дни от годината, и отчаянието от това, че днес Ботев, Левски и Раковски не само ги няма, но дори не съществува и бегъл опит някой да замени образите им в националния ни героичен пантеон.

Къде и кога са героите ни днес тогава?

Отсъствието им е разбираемо от чисто историческа гледна точка – 500 години независимост, история преди 44-та, соц пропаганда след това, противоречив преход и „невидими кризи“ често ни звучат като достатъчна причина за това да ни е криво днес. В училище разказът е едностранен и повърхностен, в медиите – прилича на махленски пазарлък, политиката е „мръсна“ периферна работа, а преходът никога не свършва. Фаворитизираме най-ярките герои, търсейки спасение в миналото, а не в настоящето. Вечното завръщане, което се превръща във вечен омагьосан кръг. Но то е изморително и нездравословно и от време на време от яд и отчаяние към ежедневието ни се случва да пребием Ботев. По погрешка. Извиняваме се, ние всъщност хич не сме такива. Сбъркахме епохата. Оръжията – също.

Рая Раева

Пребиването на Ботев

Когато изобретих машината на времето и се уверих, че тя работи, ми хрумна, че преди да споделя откритието си със света, трябва да направя нещо за страната си. Тъй като напоследък все се говореше за Левски и Ботев, за кризата на нацията, реших да доведа един от двамата в моето време. Опитите ми с Левски се провалиха, очевидно той така добре владееше умението да се крие, че не само турците, ами и един българин от 21-ви век не можеше да го издири къде се е дянал. С Ботев ми потръгна. Открих го в нощта на Радецки, замислен, с оръжие в ръка. Малко се зачуди като ме видя: непознати дрехи, прическа, очевидно чуждоземец, но бързо успях да му обясня откъде съм и защо идвам. Когато го осведомих, че в бъдещето България е свободна и независима държава, той се съгласи дойде на кратко посещение.

Пристигнахме директно в Борисова градина, за да не бъде шокът от различното време прекалено голям. Сещате се, пътища, коли, сгради, въобще всичко, дето го няма преди 130 години. В парка беше адски шумно, след малко започваше футболното дерби Левски-ЦСКА. Чуваха се скандирания и по алеите беше фрашкано с пияни футболни фенове. Като чу скандиранията „Левски! Левски!”, Ботев много се зарадва, даже нещо се вдъхнови. Първо смръщи чело, после на лицето му изгря широка усмивка, а накрая  ме вдигна в прегръдките си и ме целуна пламенно по устата.

Когато ме пусна на земята, се оказахме обградени от тълпа футболни фенове. Ботев поздрави футболните фенове и ги нарече „братя”. Усмихна се. Пита ги как са, що са.

– Какви братя, бе, педал скапан! – ядоса се един от агитката, който изглежда  предаваше възмущението на цялата група. – Тръгнал тук да ми се натиска по средата на парка с друг мъж. Отрепка долна! Тук има деца, бе! Гледат те, бе! То бива толерастия, толерастия, ама чак пък толкова!

Ботев тръгна да казва, че това е братска любов между сънародници, между народни хора, патриоти. Оня не го доизслуша, ами му зашлеви шамар. Ботев не трепна, въпреки че ударът си беше здрав. Очевидно му стана неловко, но се опита отново да каже нещо за „българщината”, за националната идея, за революцията.

Оня побесня.

– Ти ебаваш ли се с мен, бе! Първо ми се натискаш тука, а сега ми говориш за българщина. Мамицата ти мръсна. Не стига, че си педал, а се развяваш с брада като арабин. Ей сега те скъсах!

Ботев защити брадата си, каза, че тя е българска и че нищо арабско няма в нея, а думата „педал” откровено нищо не му говореше, обаче ония не го оставиха да се доизкаже. При това съотношение на силите съпротивата беше излишна, но като народен човек, революционер, Ботев успя да свари четирима на земята, преди той сам да се озове там. Беше грозна гледка. Опитах се да се намеся, но нямаше какво да направя. Удряха го с боксове. Ритаха го с кубинки с железни бомбета. Мен ме бяха  хванали и нямаше мърдане.

– Вие знаете ли кой биете, бе, хора! – изкрещях в безсилието си.

– Някакъв толераст – каза един от тия, дето ме държаха. – Отрепка долна!

– Ботев, бе. Биете Ботев.

– Я да млъкваш, че ще ти строша главата, бе! – стиснаха ме по-здраво.

–  Ама това е Ботев. Защо не си поговорите с него? Не го доведох тук, не за да го биете.

– Казах ли ти да млъкваш, бе!

Свалиха ме на земята до Ботев. Понаритаха ни, а когато се зададе полиция, изчезнаха на секундата.

При нас дойдоха двама видимо отегчени полицаи, изгледаха Ботев. Взеха го за бездомник – с раздърпани дрехи, а и говори на някакъв странен диалект, почти не му се разбира. Решиха да не се занимават с нас, посъветваха ни да отидем до Пирогов и си тръгнаха.

От стадиона все така се чуваше „Само Левски!” Извиних се на Ботев, но той махна с ръка да забравя. Лицето му беше разкървавено, дрехите – до немай-къде раздърпани. Помоли да го върна на Радецки.

Тогава му казах:

–  Отдавна искам да те попитам нещо… Ти знаеш ли, че ще умреш?

– Знам.

Прегърнахме се за последно. Този път предвидливо се огледахме да не ни види някой и да си имаме още проблеми. После оставих Ботев на Радецки. Когато се върнах обратно в София, той беше умрял преди 138 години.

 

 Иван Димитров