Памет и чувствителност към истината: 1 февруари 1945 г.

„Никога през живота си не съм спала така блажено както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел…“

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим при НДК; 1 февруари 2014 г. Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

Това са думи на Цола Драгойчева, споделени пред немския журналист Волфганг Бретхолц няколко дни след екзекуцията на осъдените по дело №1 на т. нар. Народeн съд, в която са разстреляни регентите, министри от последните правителства, народни представители и мнозина български общественици. Това става в нощта на 01. срещу 02. февруари 1945 г. край една яма в Софийските гробища. Затова и днес 01. февруари се отбелязва като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Всяка година на днешния ден си припомням тези думи, защото за мен те съдържат същността на тоталитарния режим (както показва и самото име) – стремежът му да обхване, да приеме в себе си и да инструментализира не само настоящето, не само бъдещето, но и миналото на хората. Режимът унищожава паметта на хората, защото според доктрината животът в него не зависи от самия човек, от човешката личност. Нали „битието определя създанието“: човешкото общество се развива според строго определени правила, минава през определените епохи, за да завърши с утвърдения комунистически строй. В такава концепция, в която всичко е предварително ясно и се случва по определен план, който е научно обоснован („научен комунизъм“) човешката личност няма никаква роля, защото са нужни единствено „масите“ или просто някакви хора, които да осъществят предварително зададеното. Паметта на обществото няма съществено място в процеса и затова новата власт просто иска да се освободи от нея. Разбира се, физическото унищожение на българските политици и общественици има най-вече своите прагматични цели, но възторгът от самия факт на унищожението е реалност през първите години на новия политически строй. Цола Драгойчева, която участва в организацията на екзекуцията, в онзи момент става изразителка на цинизма на новите управляващи, който ще се проявява занапред. Тя самата ще стои на политическата сцена през следващите 45 г., когато режимът най-после се сгромолясва под тежестта на греховете си и на своята невъзможност.

Паметта обаче остава и винаги трябва да я има. Затова приветствам поредната инициатива на журналиста Христо Христов, който през изминалата седмица представи своя нов сайт „Памет (1944-1989)“, посветен на жертвите на комунистическия режим. Паметта сама по себе си е важна, но тя не бива да остава статична, а да е динамична, както всичко в едно общество, с други думи трябва да се превърне в чувствителност. Чувствителността в този смисъл е това, което събира в себе си обикновеното помнене на някакви събития или хора, критичната оценка за случилото се и най-вече възможността за адекватна реакция при появил се проблем от обществен, но и от личен характер.

cover1

Граждани отдават почит пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим при НДК; 1 февруари 2015 г. Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

Надявам се, че по-голямата част от българите притежават тази чувствителност по отношение на станалото през 1944-1945 г. и през следващите десетилетия. (Дали? Миналата седмица общинарите от Бяла Слатина решиха централният площад в града да се казва “Цола Драгойчева”.) Една от основните задачи в обществото ни според мен е да я запазим, което не бива да става (подчертавам пак) самоцелно и статично, а с присъщата на нормалните обществени процеси динамика. А това значи разкриване на повече подробности за случвалото се през тоталитарното време, техният детайлен анализ и създаването на възможности за това, всеки българин, най-вече роденият след 1989 г. (към които се числя и аз), сам да извърви пътя към този период от близкото ни минало. Периодът по един или друг начин продължава да е жив в българското общество и това е неизбежно, но дори и тази негова жизненост може да се превръща в нещо положително, ако полагаме съответните усилия. Разбира се, незаобиколимо условие за това е истината, за която няма никакви пречки да бъде казвана и днес (каквото съмнение отново изразиха някои политици през изминалата седмица). Затова няма как да пропусна да отбележа още един чувствителен въпрос и той е за Паметника на Съветската армия в центъра на София. Дори хора, които са категорични в своята негативна оценка за комунистическия режим, изразяват становище, че неговото премахване би представлявало именно заличаване на паметта за събитията. Но точно в това е противоречието: всъщност този паметник е паметник не на истината, а на лъжата и това е видно от неговия надпис: „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“. Не само фактите, че България не е била окупирана от никого преди 09. септември, не само документите за милиардите левове, които тя плаща за издръжката на чуждите войски, но тъкмо паметта на българския народ говори, че съветската армия не освобождава, а окупира България и това е ясно дори от спомена за самонастанилите се и неплащащи наем съветски войници в апартамента на моята баба след 1944 г. (за щастие нейното семейство случва на нормално отношение, за разлика от хиляди почернени от преминаването на Червената армия в Европа семейства). Затова моето мнение е, че Паметникът на Съветската армия трябва да бъде преместен в Музея на социалистическото изкуство (впрочем това е било мнението и на един от неговите автори проф. Любомир Далчев), а на неговото място да бъде поставен друг. Представям си го като един не по-малък паметник и с висока художествена стойност, който бъде мемориал на всичко, случило се по време на тоталитарния режим в България. Залогът е именно чувствителността за станалото през онзи период.

croppedDSC_5966

Почит към жертвите на комунистическия режим; 1 февруари 2015 г. Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

Високата обществена (и лична) чувствителност е всъщност даже едно своеобразно предимство, което България има пред западноевропейските страни, в чиито общества отказът от тоталитаризма е безспорна ценност, но заради дълговременния период на спокойно и демократично развитие той – за щастие – не е бил живян в действителност от по-голямата част от обществото, което днес живее там. Затова наш дълг като българи и един от нашите най-големи обществени приноси като европейци е да помним, да бъдем чувствителни и да бъдем категорични с думи и дела към всяка несправедливост, към всяка недемократичност, към всичко, което би могло да възстанови злото на онези времена. Отново ще повторя, че това не бива да става самоцелно, а в процеса на общественото развитие и в хода на възникването и решаването на най-наболелите съвременни проблеми в България и Европа. Не бива да забравяме, че въпреки всички препятствия, беззакония и престъпления у нас и по света, ние, българите, живеем безспорно в най-доброто време за живот от цялата българска история и наша отговорност (а всичко в крайна сметка е в наши ръце) е да го направим още по-добро.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мемориал на жертвите на комунистическия режим при НДК; 1 февруари 2014 г. Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

 

Димитър Драгнев, авторът на този текст, е завършил НГДЕК „Константин Кирил Философ“ и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Класическа филология“. В момента учи в Германия и работи по специалността си – преподава латински и старогръцки, превежда, пише на тези езици и се стреми да развива класическото образование в България. Една от последните му инициативи е Лятната школа по класически езици.

Какво е вашето мнение по този въпрос? Включете се в разговора на join@banitza.net или в платформите ни във Facebook или Twitter.