On the Road

Route 66. Einar Jørgen Haraldseid/Flicker. Some rights reserved

Route 66. Einar Jørgen Haraldseid/Flicker. Some rights reserved

Помня първите ми пътувания. На различни възрасти, с кола/самолет/влак/автобус или комбинация от няколко, често с нашите, но някога и без. Винаги рядко, най-много веднъж годишно, но пък достатъчно вълнуващо, за да се помни чак до следващото. Помня нетърпението („кога ще пристигнем?.. кажи де, стигнахме ли?“) и вътрешното притеснение от голямата вероятност нещо да е забравено („мале, забравих си късите чорапи… и четката за зъби. Май. И да звънна на баба, да й кажа да не се тревожи за пътуването. Ох…“).

И много куфари, летища, паспорти (по-рано с печати в тях, причина за голяма радост от моя страна), много физически спомени от пътуванията. И пазех остатъци от билети, стикери по куфарите, картички с живописни снимки и брошурки от всевъзможни места в чужбина. „Защото са на немски/английски/какъвто и да е“ (няма значение, че нищо не разбираш сега. Някой ден ще разбираш и затова е важно да ги пазиш). И това ги прави специални и им дава правото да запълват някоя кутия, отдавна забравена в някой шкаф. И трупах кутии/пликове/буркани с неща. Това си беше моята зимнина. Като се замисля, все пътувахме лятото де. Нещата престояваха с месеци, някога години, но си бяха моята зимнина, макар и често позабравена. Понякога (често в търсене на нещо друго) ги намирах. Разпилявах ги около мен и пътувах пак – за пет минути пак беше лято, бях с летните си дрехи на непозната улица в още по-непозната държава. Четях надписите от всевъзможните хартийки и чак тогава разбирах какво означават. Детското ми Аз малко се разочароваше, защото на него му изглеждаха доста по-интересни, отколкото бяха в действителност. Част от магията умираше.

След време нещата започнаха да се променят. Първо махнаха печатите, после и паспортите станаха до известна степен безполезни. После пътуванията се превърнаха от „за две седмици“ в „до Коледа. Поне“. Въодушевлението се беше изпарило сякаш. Самолет като самолет. Полет като полет. Лъскавата чужбина с надписите на латиница не беше вече ваканция, беше ежедневие. И спрях да събирам неща. Билетите политаха устремено в първото кошче на летището минути след пристигането. Брошурките/стикерите/капачките/билетите изгубиха чара си. Нямах нито кутии/ чекмеджета/буркани с находки, нито място за тях. Имаше зими, но нямаше зимнина. Може пък и да живея в буркана, не знам.

Преди бяхме аз и въодушевлението от Запада. Сега някой си беше тръгнал.