Как София стана моят град

Роден съм в София и по-точно в Младост 1. До 13-годишен там бе епицентърът на моя живот – училището, футболното и баскетболното игрище, тенис масата и магазинът Runners на пазара. Централна София беше дестинация, достижима единствено с тролей №5 в понеделниците. Тогава ходех на уроци по литература при г-жа Гатева. Докато аз четях и съчинявах, тя готвеше и случеше ли се да ме хване задрямал, правех лицеви опори за освежаване.

Предполагам някои от вас вече са чували за г-жа Гатева, но се надявам да ме разберете – все пак последните два месеца бяхме все заедно.

Блок 52, Младост 1 Снимка: Николай Николов

Блок 52, Младост 1 Снимка: Николай Николов

Връзката ми със София прекъсна преждевременно, след като известно време живях в Братислава, Бирмингам, Ню Йорк и Лондон. Автоматично започнах да асоциирам София с празници и ваканции. Мястото, където се събираме със семейството, вечеряме заедно и си разказваме за случилото се и неслучилото се през последните месеци.

София оставаше чужда и непозната. Васко, един от най-близките ми приятели, ми беше пътеводител – това е Студио 5, тук свирят джаз, това са моите приятели, запознайте се с Николай. Така посвикнах.

Спомням си, че не изпитвах особен ентусиазъм, когато кацах на Терминал 1 (винаги е Терминал 1) и очаквах да прекарам една голяма част от времето си в панелния апартамент, пред телевизора, чат-пат сред книгите. Единствената утеха винаги беше, че ще успея да прекарам време и с баба. Нощна София оставаше тиха и незабележима.

Протестът #ДАНСwithme промени всичко.

Тук сме. Снимка: Гергана Динева

Тук сме. Снимка: Гергана Динева

Ако някога съм се чудел къде ли са другите мои хора, то през последните близо 400 дни вече знам, че те са там, на жълтите павета. Не е лошо да усетиш тази мисловна близост с хиляди хора – да се чувстваш у дома на място, където (все още) не познаваш никого. Не мина много време и започнахме да се разпознаваме, да се поздравяваме и да си кимаме. Помня, че когато бях малък и ходех на преход във Витоша с родители те си, те кимаха по същия начин на минувачите, докато аз бях прекалено зает да разказвам на мама за Волтрон и Костенурките Нинджа.

С много близки мои приятели се запознах покрай протестите – както в София, така и в Лондон, и Ню Йорк. Покрай Баница имах невероятното удоволствие мили хора да ме срещат на площад ‘Независимост’ и да ме окуражат, че това което правя е готино. Вече не съм странник по улиците на София. Даже не използвам Google maps. София е моят град, върнах си го.

Независимо, че ония си седят зад Стената, София стана нашият град. Извън маршрута на протеста, пред очите ми са пейките пред Народния, балкончето на Здравко, апартаментът на Рая, Хамбара, Софийският. На сън още се разхождам там.

През последните два месеца в София спечелих приятели и изгубих представа за времето. Изплъзна ми се. За пръв път пътуването до Лондон ми се стори малко нежелано. Липсва ми чувството за свобода на удоволствието – първо барче, второ барче… както е казала една много мъдра моя приятелка. Покорихме София! Денем и нощем – с баница и индивидуално.

1 година #ДАНСwithme. Снимка: Сава Tашев

1 година #ДАНСwithme. Снимка: Сава Tашев

Това чувство, разбира се, е подлъгващо – “айде утре ще напиша статията, че днес ме чака забава!”

Сега, насаме в стаичката в Лондон, няма бягане от клавишите. Сигурно някои от вас са чували за стаичката в Лондон, но нали разбирате…

Никога не бих си помислил, че мога да си измисля София по толкова утопичен начин. Не че цялата тъга в израза ‘старост нерадост’ не прозира ежедневно през коприната на съвремието – вижда се. Богатството на деня отдавна не е колко пари имаш, каква кола караш, саниран ли ти е апартаментът, а дали усмивката ти прозира без зъби. В градския транспорт – може би с изключение на метрото – както и по Витошка, пред Народния, пред дюнерите в Младост, това се набиваше пред погледа ми – кой изобщо остана млад в тази/този Младост, каква жестока шега с мечтите на хората.

Но на няколко спирки разстояние винаги ме чакаше Рая, а благодарение на нея по-късно и Нура, Владо, Здравко, Ани, Нина, Габи, както и много други, разбира се. Там беше и Вальо, който е бил в Милано, и с когото гледахме и играхме футбол, а даже и отидохме до Гърция. Цяла баничарница от мислещи хора. Ако протестът ме сблъска с това ‘въображаемо’ общество на непознати, но близкомислещи хора и ме подтикна да ги пресрещна и да кажа ‘Аз съм Николай Николов, приятно ми е да се запознаем!’, то тогава  Баница  ме припозна с моето поколение. Готино е какви силни връзки една скромна идея за сайт успя да създаде. Сега, мислейки за по-старите страници на Баницата в Лондон, очаквам да се видя с Бобето, на който всички ние дължим самото име на този сайт.

Въпреки че все още не смятам, че бих живял за постоянно в София, наистина вече чувствам града като свой. Липсва ми. Тук, разбира се, не става дума за емигриране и дисидентство – нека опитаме да бъдем над тези неща поне за малко. Важно е друго – в София се създава нещо много хубаво и това ми прави впечатление. Винаги съм се чудел къде са пост-комунистическите Боб Дилъновци?

Една малка част от тях са в София, а една още по-малка част, смея да кажа, са мои приятели. Те учат и протестират, ходят на стажове и гласуват, присъстват на скромни изложби. Още помня колко готино беше на снимачната площадка със Сава и Яна, Мия, Слав, Василена и Сашо пред НДК. Ако не друго, в България заради цялостната свинщина създадена умишлено отгоре, остава толкова много пространство за малко естетика. Аз, както и други, търся глътката въздух и понеже тя е оскъдна, сам си създавам островчета свободно пространство. Лондон е твърде голям за това – тук прекалено много се случва навсякъде, има прекалено много въздух.

Пост-тоталитарните тоталитарни личности продължават да се опитват да ни изпъдят от градовете ни. Ръчкат ни, разочароват ни, барикадират ни, дори ни строят пътища и пожелават „на добър час!“, но това, което виждам да се случва, това което се е случвало и преди, е създаването на алтернативна култура.

"Не може да минеш!" Снимка: Гергана Динева

“Не може да минеш!” Снимка: Гергана Динева

 

Да, тя може да е обвързана до дадена степен с двулитровката в градинката или с химия в бара, но при по-дълбоко наблюдение се вижда, че нещата не спират до там.

Сред бирите и баровете проникват и приказките за какво мечтаем и как и защо фасадите, които така или иначе сами се сгромолясват, се пропукват от осмиването им. Защото след като ни изолирахте от скъпите заведения и мутренската чалга култура, ние окупирахме публичните пространства и разговаряхме. Там се чувахме и бяхме видими един за друг.

Тъгата на ежедневието и вината на историята си проличават и тези от нас, които все още (се) считаме за част от младото поколение, сме длъжни да не затваряме очите си. Има невидими за обществото личности, чието съществуване и борба трябва да уважим. От личното (аз сам за себе си) до публичното (нека опитаме заедно) все още има да бъде извървян дълъг път. Стената пред Парламента е символ на точно това разделение – не се притеснявайте вие какво правим ние, не ни пречете, да не ви попречим и ние на вас. Но това мъченичество не е начин на живот и младостта не трае вечно – под 65 години според сметките на руските архитекти на панеларките. И това се видя през последната година. Медиите може да са ограничени, но шансът да видиш познат по жълтите или в градинката вече не е. Дори за мен това вече не е рядкост. Затова е наш градът, за да си кажем здрасти и ако ни пречат, да се обединим срещу тях.

Това е страхотно чувство и процес, който припознавам в София – надявам се други да го припознават и в техните селища. В Лондон нещата са малко по-различни и въпреки, че постепенно започвам да ставам лондончанин, със сигурност не изпитвам същата солидарност, когато присъствам на протест тук. Преди не го чувствах и в София. Нямаше ги знаците и символите – ‘тук сме, проследи ни’ – за да можех да намеря заешката дупка от Алиса, отвеждаща към нашето, към моето. Преди София беше панелни блокове, непознати улици и куп стари и самотни сгради. Сега непознатите улици и панелките отново са многобройни, но е наличен и много смисъл – ‘аз бях тук, ние бяхме тук’ – това място вече принадлежи на нас – до Орлов е наше!

Голям кеф и така до следващия път, когато ще се боря с таксиджията да ме закара от Терминал 1 до Младост 1. Надявам се да е скоро.