Мартин Костов: Остатъци от спомен

Изглежда толкова просто, минавате отстрани – гледате. Напред, назад, но не и там, където погледът се губи всеки път, щом някой погледне и се огледа. Този поглед бяга от лицето и прави, каквото си иска, за да види всеки остатък от това, което е било лекарството на живелите тук. Всеки сантиметър, всеки оттенък, всяка стая и всеки ъгъл. Да усети и да опита миризмата на самота и щастие, да се впие в остатъците, да ги задържи и да продължи да оглежда. Да се гали в състоянието на сегашното й аз от тухли и недобре смазани панти на прозорците, да пипа ръцете й, да може да се разхожда по тялото, без да се спъва. Оставете го, усетете невинността на това съвършенство.

Когато човек просто минава, без да го интересува истинското, няма да забележи вътрешната красота на една разположена по специален начин сграда. Била с прозорци, врати, паркет, баня, вода, тоалетна,таван без дупки, здрави маси и столове.  Била дом или гостоприемен приятел. Била приемен родител.

DSC_6149

Тялото й – като кожа

Отстрани прилича, все едно, ако се опиташ да я докоснеш, ще се срути върху теб. Всички тези клони около нея разкрасяват съществуването й.  Всеки път щом я погледнеш, от този ъгъл тя разцъфтява и погледът намира тази част, която най-много ще му се хареса. Прозорците без стъкла на витите, впиващи се в  стените, стълби. Терасата с изглед към бъдещето,  на която в прегръдките на студените облаци са умирали мечти. Над нея синът на майката, която го е прегърнала завинаги, клоните, които с пръсти галят тялото на жената, плачейки. Белезите по нейното лице, от хора. Синини по краката, а в душата – отпечатъци от наркотици. От удари навсякъде. Със  счупени крака, ръце и живот на свършване, показва своето щастие, стоейки там. Държейки се жива, доказва че животът може да е гаден понякога, суров и болезнен, но продължава. Какъвто и да е . Понякога те наказва, виновен или не, ти дава шанс. Жиците придават блясък на очите й . Всеки неин прозорец доказва, че счупеното живее по-дълго.

Всяка врата – път или живот нанякъде

Без длани можеш да я галиш. Без поглед - не.

Без длани можеш да я галиш. Без поглед – не.

През няколко врати се вижда щастието и любовта й. И не само нейната любов. И моята, и чуждата и как са галени стените й. И цветове с мирис на вечност. И всяка дупка – дом на своята тъга. Прибрала в джоба си всяка дума. Скрила всеки глас. Всичко счупено издава нейното минало, било то добро или лошо. Важно е предначертаното й бъдеще.

Не е зима, която ще мине, нито лято, което ще дойде. Тя е вечна – вечност, която ще стои. Преди, сега и завинаги. Там , където най-малко очакваш, има свят изпълнен с красота, с минало и бъдеще, с тъга, смях, любов и усет към съществуването.

Всеки ъгъл блести по негов си начин. Справя се с лъчите на слънцето, с тъмнината на нощта и не само, с въздуха, който кара застоялият прах да лепне по него. С болката от пироните, направените дупки. Със зазидани стени и заковани врати на очите.

Празна стая – празно тяло  Кухи стени и един стърчащ кабел

DSC_6213

Блестиш – сякаш си звезда, която търси облаци и паркове.

 

Сълзи от нежност и нежност след сълзиDSC_6169

Тези натрошени тухли и дъски по мен, и счупените стълби съм аз , себе си , сега и вчера. Бях жива.

Птиците летят отстрани и над мен.

Някои ме докосват, други – не. Обичат и мразят.

Говорят и споделят с мен.

Мълчат, гледат, усещат страха ми.

Как кървят раните. Как се цапат стените.

Толкова вечна – Колкото млада

 

Човек може да мечтае, колкото поиска, а тя мечтае за глътка тишина, за спомен, който няма да забравим. За миг на стълбите или на покрива й. За нежност от нашите длани, за целувка от меките ни устни, топли, за да ги изстуди. За скитници, за да ги приюти. За наркомани, за да им даде вдъхновение. За милост, за да я държат жива. За слънце, което да топли цимента и да се впива в самотните й  стени. За радост, за да има смисъл всичко това. За стъпки, които да усеща. За бъдеще , което в миналото е изгубила. Тя го има. Но не вярва.