Къде е българското?

“Искам да живея в Милано! Много ми харесва там” – така започна един мой разговор скоро с авторката на този текст. Надявам се, че тя няма да има нищо против, че го споделям с вас: “Там всички се обръщат към мен със Ciao, bella! и всички са много усмихнати… и е чисто!” 

От тогава това изречение непрекъснато ми се върти в главата – колко артистичност, невинност и естетика се крият в това изречение: искам да живея там, защото не съм свикнала на  културата тук. Спомням си, че моя отговор беше нещо подобно на: “изчакай да видиш Ню Йорк, там също много ще се впечатлиш. 

Но тук има нещо много по-важно от това, в кой град ти се живее. Тук става дума за погледа на един млад човек, нещата които му правят впечатление, начинът по който българското се сравнява с чуждото. Става дума за естетика, за култура. И най-вече, за усещането на изолация и различие в повечето социални обстановки, в които попадаш когато си на 15, когато си една от малкото от твоя клас (ученици и учители) присъстващи на #ДАНСwithme (преди бих добавил тук “и същевременно неприсъстващи по моловете”). Но след като видях толкова млади хора заедно на шествията се надявам, че Яна не е малцинство и все повече млади хора отстояват гражданска позиция и развиват критично мислене. Пример за тях са Ранобудните Студенти. Пример за мен, от друга страна е и Яна. Това са нейните думи:

Не искам да си тръгвам!

Яна Детистова

Не искам да ми казват да се махам от България, защото нямало бъдеще тук. Първо не го вярвах и си казвах, че всичко ще се оправи. Моята Родина ще бъде като всяка нормална държава. Ще стои на едно от първите места по всички световни класации и всеки вместо да бягат, ще се завръщат тук.

Вече все по-малко са хората, които си мислят, че България е всъщност една прекрасна държава с велика история, удивителна природа и според мен най-великите поети на света, които чрез красивите си думи те карат да настръхваш!

Все по-често недоволството от живота тук, негативното мислене, ругатните и омразата са навсякъде около нас. Те сякаш са пленили всичко добро.

Искам хората да са горди, че са родени тук. Когато отидат някъде по света и ги питат къде са отраснали, те да кажат: ,,Ами, как къде, в една малка, но чудесна страна! Не може да не знаеш за България!’’

Казвам се Яна и съм ученичка в 9ти клас. Харесвам училището си, както и учителите в него. Радвам се, че те имат хъс да ни научат. Обаче много от тях мислят, че няма смисъл от протестите, дори повечето не гласуват. Това ме натъжава много, защото и учениците започват да мислят така. Моите връстници постоянно се питат защо протестираме. Имам чувството, че те са като едни роботи, които нямат свое собствено мнение, попиват всичко, с което ни облъчват. Понякога даже си мисля, че може би нямат собствено мнение, защото ги е срам. Искат да се харесат на другите и затова всички започват да стават еднакви.

В момента в страната ни цари хаос. От месеци се опитваме да си върнем свободата. Всяка вечер се събираме на студа, но не се отказваме. Сегашното правителство ни държи като покорници, на които е отнело най-важното, на което всеки има право – свободата! Политиците не искат да се вслушат в собствения си народ. Не искат да уважат желанието ни и да върнат това, за което се борим. Лошото е, че не само нас не слушат, но и целият свят, който също ни подкрепя. Не е ли безумие това?

Понякога си мисля, какво би било, ако аз си имах своя собствена държава. Тя няма да бъде много голяма. Първо ще построя улици – малки, но пък китни и с много дръвчета, без дупки и неравности. После идва ред на уютните къщурки – ще има много хора, но те ще бъдат усмихнати, приветливи и в никой случай нервни. Хората ще забравят лошотията и ще бъдат винаги свободни. Народът ще си избере правителство, а когато не е доволен, ще поиска оставка, а правителството без колебание ще се оттегли. И така всички ще бъдат толкова доволни, че няма да има такъв човек, който да иска да напусне малката страна.

ostavka qna 4

Но… после се връщам към реалността и започвам да си мисля, как ние сме несвободни граждани. Криза е, хората са изгубили надежда, а повечето политици имат толкова скъпи имоти, коли и вещи, които ние – нормалните хора не можем да си позволим. Тогава си мисля, че това е подигравка. Да, те се подиграват с нас! Баба ми има нищожна пенсия, как можем въобще да наречем това пенсия, тя е десет пъти по-малка от тази на гръцките баби, например. Тъжно ми е за нея, а и за всичките пенсионери. Има дори такива и с още по-ниска пенсия. Чудя се как оцеляват? Обидно е за нас, че тези там, непрекъснато ходят на почивка и то от най-скъпите, когато има такъв недостиг на пари, а  държавата тегли ли тегли кредити. Когато разбрах, че Коледната им ваканция е с една седмица по-дълга от тази на учениците, много се учудих. Срамно е да ни управляват хора, повечето от които не знаят български, а и не само. Когато ги слушам, имам чувството, че изобщо не са ходили на училище. Жалко е да сме народ с такива управляващи.

Те имат ли мозък? Защо не се замислят какво губят – най-ценното, бъдещето на България, младите хора, които все повече бягат на далеч! Какво ли ще остане от българския народ?

Имам доста приятели, които живеят в чужбина. Те често ни разказват как е там, а аз, да си кажа честно, понякога им завиждам. Казват ни колко е спокойно, как хората са щастливи, имат пари, управляват ги свестни хора, улиците им са равни и красиви. И аз искам това! Просто искам да ми е приятно, че живея тук. Но аз имам надежда и не мисля да я изгубя. Всеки път когато минавам покрай хората, които викат ОСТАВКА, си представям как всичко е преминало, как са ни чули, как сме успели, как България се е оправила, и така ми става хубаво.

Сигурно някои хора ще се запитат, как аз си представям бъдещето. Друго правителство, по възможност такова, което да уважава всяко едно наше искане. Оправени улици, без дупки, защото така, представяте ли си какво е за един слепец да върви по тези неравности? Справедливост. Европейските пари, които са дадени за нас, да си останат за нас, а не за някой политик, който е решил да си построи поредния палат. Увеличаване на заплати и пенсии. По-добри възможности за обучение, а и разбира се – повече работни места, без безработица. Да се помисли и над замърсяването на околната среда, защото какво е една оправена страна с боклук навсякъде? Щастливи граждани, които нямат намерение да си тръгват от България. Започнах да си представям това бъдеще.

Понякога се замислям дали все пак да не замина за чужбина. Всички казват, че там е бъдещето. А аз не искам! Искам да си остана тук и да се гордея със себе си, че съм успяла. Има още време до дванадесети клас, а дотогава всичко зависи от вас. Избирайте – да ни държат под робство и любимата ни България никога да не стане държава-мечта, или да си върнем свободата, да оправим цялата бъркотия и да съхраним бъдещето на нашата Родина!