Колко държава и на каква цена?

За свободата и взаимното признание, за легитимността и държавата

Есенно шарен, но все пак мрачен неделен следобед. Намирам се доста далеч на север и малко слънце не би ми се отразило зле. Дали е от това или от вдъхновениeто от осмислянето на финската история, или от делничното сблъскване с двуезичността на столицата (където се говори едновременно фински и шведски), или от реалността на студент по време на обмен, или пък може би от забележителните лекции по теория на международните отношения, но градът и моето аз в него ме навяват на странно абстрактни мисли. След няколко години в космополитния, отворен и предлагащ на тепсия всичките си красоти Берлин промяната тук не е културен шок в никакъв случай. По-скоро е сякаш смяна на мястото в автобуса. А главоблъскането върху заплетения казус може да се окаже продуктивно, определено не се оплаквам.

Хелзинки е едно много специално място. Историята на града е осезаема навсякъде, можеш да я усетиш, помиришеш и дори вкусиш. Това е дълга история на зависимости и на градене на самостоятелност, въпреки здравата и не чак толкова топла прегръдка на две империи.

Helsinki_skyline_sommer_mit_Dom

Колко вълнуващо и объркващо е да живееш на няколко места едновременно, реално или виртуално. На една друга, трета плоскост – България – ситуацията е, меко казано, извън контрол (не че нечий контрол би бил по-добра опция). Следизборна и предправителствена. И ако като бъдещ или настоящ анализатор на политическата обстановка някъде по света и по дефиниция поддръжник на партийния плурализъм и широкото представителство в законодателните органи би следвало да се възрадвам на шарения осмопартиен политически килим, в родния случай не бих се осмелила да дам каквато и да е прогноза за (не)успех. Забравете всичко написано в началото, последно обрисуваната ситуация е конкретната причина за предстоящите ми разсъждения за държавата (без нейните трудови хора).

Всички сме се сблъсквали със ситуации, в които един избор е крайъгълен за всеки следващ и без първия всичко след това би било „нахалост“. Да мислим за следващите стъпки, без да сме направили първата си, е направо тиган без риба. Преди да поръчате мебели, не е ли естествено да видите в какво жилище ще ги поставите? Преди, дори  и мислено, да поставим основите на една или друга политическа система, редно е да помислим каква и колко държава искаме. Преди да ме обвините в невежество или иредентизъм, съотнесен към въпроса „колко“, ще поясня: интересува ме философският конструкт „държава“. Сегашният териториален принцип на разпределение се разглежда в известна степен като преходен в международните отношения. Предполага се, че след полиса, империята, града държава в италианския му формат и националните териториални държави, които познаваме, ще дойде преминаващото граници супранационално обособяване и изграждане на институционална рамка.

 

Що е то модерна държава и защо ни е тя?

Ще се насоча към дълбоката ракла на историята на политическите идеи, без да претендирам за изчерпателност или да целя хронологична точност. От страха от избухване на война „всеки срещу всеки“ в резултат на агресивната и примитивна човешка природа, както и от екзистенциалния страх, описан от Томас Хобс (1588–1679 г.)[1],се раждат общественият договор и Левиатан[2]. Веднъж изправен на крака с помощтта на гражданите, отдали част от суверенитета и свободата си, великанът с човешко лице Левиатан не може да бъде съборен, защото той олицетворява волята на суверена и самият той е суверен. Родена от страх и подхранвана от външни заплахи, Държавата според Хобс е не само в основата на западната политическа философия като цяло, но и в основата на легитимирането на авторитарното управление.

Критиците на Хобс оспорват самата основа на тази теория – агресивната натура на индивида – и градят на своите предпоставки един по-различен образ на държавата, основан на класическия либерализъм, правата на индивида и правото на собственост (Джон Лок, 1632–1704 г.) и разделението на властите (Джон Лок[3] и Шарл дьо Монтескьо, 1689–1755 г.[4]).

Развитието на политическата философия поставя още граници и установява по-амбициозни критерии при концептуализирането на конструкта „държава“, дори териториални. За швейцареца Жан-Жак Русо (1712–1778 г.) суверенът е върховенството на закона, а политически, социално и културно хомогенният град държава, по примера на родната му Женева, представлява единственият терен, където общата воля може да бъде материализирана като директно демократично държавно устройство[5]. Отвъд океана The Federalist Paper, колекция от статии и есета, написани от Александър Хамилтън, Джеймс Мадисън и Джон Джей и публикувани в периода 1787–1788 г., не само теоритично обосновават, но и на практика изковават конституцията и държавното устройство на САЩ. Така постепенно избледнява границата между абстрактните философски трудове и нормативно ориентираната наука за постигане на „доброто управление“, водеща началото си от древногръцките философи.

10608438_10153168279946758_8643958727442724116_o

Снимка: Гергана Динева

След като териториалната национална държава е спечелила битката с конкурентни модели на управление, на сцената се появява политическата теория, въоръжена с научни методи за анализ и критика на нейните актьори, институции и структури. Но темата за съществуването на конструкта „държава“ се завръща с гръм и трясък и поставя въпроса доколко безобидни са политическите теории. Така стигаме до мрачното време на националсоциализма в Германия. Карл Шмит (1888–1985 г.) дефинира суверена като този политически актьор, който поема контрола над управлението в извънредни ситуации. Неговият най-голям страх е хаосът и слабостта на държавата. В неговата концепция тоталната държава се отделя от първоначалния носител на властта – народа – за доброто на същия този народ.[6] Това е един от немалкото случаи, когато теорията в социалните науки е използвана за легитимиране на реални политически действия, а резултатите са били катастрофални. Теорията на Шмит извежда не за първи път на преден план въпроса: „Колко държава и на каква цена?“. Свободата се оказва основен модел за сравнение и цел в целия дълъг и приютил различни идеологически концепции спектър, започващ от фаворизиращия тоталната държава марксизъм-ленинизъм и приключващ засега с претворения в либертарианство класически либерализъм от времето на Джон Лок, който ограничава държавната намеса. Изтъргувана в името на социалното равновесие и справедливост или издигната като идеал, за да впрегне продуктивни сили и създава блага, все тя е в центъра.

В крайна сметка аз исках да насоча вниманието към последните двама политически теоретици в това изследване. Това са Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770–1831 г.) и Макс Вебер (1864–1920 г.). Те поставят конретни критерии в дефиницията на държавността. В рамките на социологическата дефиниция на Вебер държавата е общност в рамките на определена  територия, която успешно претендира за монопола на легитимираното физическо насилие.[7] Упражняването на власт се базира на принципа на легитимността. Повече от век по-рано Хегел поставя един друг важен елемент в центъра на социалното устройство и отношения – „борбата“ за признание. Държавата на Хегел е основана върху взаимно признание на равенство, което отива по-далеч от монопола над легитимираната сила при Вебер. Стабилността на конструкта е гарантирана от признаването на Другия и съществуването на безпристрастен съдия, способен да приведе в сила този статус на равенство. Според Хегел именно това взаимно признание е предпоставка за свободата, но само и единствено ако е дадено по свободна воля.[8]

Снимка: Васил Гарнизов

Снимка: Васил Гарнизов

Как днес се съотнасят хората като източник на властта и държавата като функция на властта? Къде е позициониран суверенът и къде бихме искали той да бъде? При какви условия бихме оправдали действия в „извънредна“ ситуация? Ако се замислим всъщност, не живеем ли непрестанно точно в такава константна ситуация в резултат на множеството международни конфликти, властващия тероризъм, ужасяващите пандемии и т. н.? В състояние ли сме да поемем отговорността да легитимираме властта на управлението и използването на сила? Способни ли сме да приведем в действие принципа на взаимното признание? Хармонират ли представите ни за държавност и намеса на държавата с тези за организация на политическия живот (демокрация)?

А това далеч не е цялото меню и има много повече въпроси, които трябва да бъдат зададени. Ако искате да направите дори що-годе обективен избор, ще трябва да се поровите в множество прашни стари дебели томове. Там ще откриете вашата истина. Но избор ще трябва да направите. За добро или лошо, „няма кой да ви избави от необходимостта да изберете“ (Айн Ранд).



[1] „Мy mother gave birth to twins: myself and fear“. Томас Хобс се ражда преждевременно, след като майка му чува за застигащата Англия инвазия на испанската армада. „Тhomas Hobbes Biographyhttp://www.notablebiographies.com/He-Ho/Hobbes-Thomas.html

[2] Тhomas Hobbes, Leviathan, or the Matter, Forme, and Power of a Commonwealth, Ecclesiastical and Civil, 1651.

[3] John Locke, Two Treatises of Government, 1689.

[4] Charles de Montesquieu, L’esprit de lois, 1748.

[5] Jean-Jacques Rousseau, Du contrat social ou Principes du droit politique, 1762.

[6] Carl Schmitt, Der Begriff des Politischen, 1927.

[7] Max Weber, Wirtschaft und Gesellschaft. Grundriss der verstehenden Soziologie, 1972.

[8] Die Phänomenologie des Geistes, 1807.