От „Недоволния българин“ към Обезверения българин

Този текст е специално предназначен за хора със силно развито чувство за оптимизъм и надежда. Нещо повече – замислен е като опит за диалог с текста на нашия редактор Яна Младенова.

„Ако можех да имам едно магазинче със две полички, бих продавал… познайте какво? – Надежда. Надежда за всички“.

– „Надежда“ на Джани Родари в превод на Валери Петров

Есента на 1940 г. Сирените в Лондон вият и практически последната демокрация в Европа, пречеща на нацистите, е почти на колене. Реалността в един момент е доста черна, защото загубите на защитниците на небето над Великобритания са по-големи, отколкото могат да бъдат наваксани. В желанието си да успеят, да намалят чудовищния брой загубени самолети Кралските ВВС описват всяка една повреда или поражение на практически всеки завърнал се самолет. Локализират се местата с висока концентрация и се правят конструктивни промени по машините. Надеждата умира последна, но противно на очакванията загубите се увеличават.

Снимка: William Vandivert—Time & Life Pictures/Getty Images. All Rights Reserved.

Снимка: William Vandivert—Time & Life Pictures/Getty Images. All Rights Reserved.

Веднъж баща ми каза, че надеждата умирала последна, но била свързана с безсилие. Беше преди много години, но много добре си спомням, че побеснях тогава. Никога не бих казал на своите деца нещо подобно. Винаги съм бил непоправим оптимист и ще остана такъв. Още съм му бесен за това. Не че го е казал, а че не го е доразвил. Проронил е отровната част, без да добави същината. Надеждата е основата, но трябва и нещо повече. Не мисля, че неговото поколение разбира. Поне мнозинството му със сигурност не разбира, че надеждата е екзистенциална. Свободата също, но тя е безсмислена без надежда. Въпреки всичко само надежда определено не стига. Непрекъснато се хващах и все още се хващам, че се превръщам в „недоволния българин“ доста често, но само когато съм си в България. Никога навън. Учих в чужбина. Върнах се. От 2005-та насам постоянният ми адрес е в София. Не се спирам много и пътувам колкото мога – буквално. Постепенно достигахме до основно противоречие, защото твърдях, че съм позитивен и непоправим оптимист. Тогава защо „недоволният българин“? Вината би трябвало да е в мен и изцяло в мен. Нали съм свободен да си мисля каквото си искам? Какво ли не се чудих и какво ли не пробвах, че да си променя отношението към тази България. Аз надежда имам, оптимист съм, но защо не мога да избягам отчувството на „недоволния“?

Тежест. Снимка: Гергана Динева.

Тежест. Снимка: Гергана Динева.

Постепенно мисленето на Кралските ВВС през 1940 г. се променя. В следствие на работата на математици и инженери като Джей Райт Форестър се открива проблемът в началния подход. Грешката е, че се анализират само завърнали се по летищата самолети. Тези, които са действително разбитите и погребали пилотите си машини, никога не са описани. Там няма какво да бъде описано. Огънят, слабите материали и падането отвисоко го правят невъзможно. В резултат на грешния подход са поправяни и променяни здравите места. Надеждата и безсилието не вървят ръка за ръка, а точно обратното. Липсата на първото води до пълно и тотално царство на второто. Но надеждата не стига и тя трябва да води до действие, а то – до промяна. За мислещия човек винаги има надежда, избор и начин.

***

Идват ми приятели на гости от Щатите много често и всички много я харесват тази София. Буквално не им се тръгва. Дълго време не разбирах защо когато те са тук, и на мен ми е много добре. Защо когато се разхождам с някой чужденец в собствената ми държава, съм по-щастлив? Беше ми направило впечатление, че е някак различно, но го отдавах на факта, че просто като се видиш с добри познати отново, си щастлив принципно. Вече знам, че не е там причината. Истината се оказа проста и чак не ми се иска да повярвам, че толкова време не съм виждал очевидното. При последната визита на един приятел и жена му си направих един експеримент. Отидохме по раздърпани шорти и тениски първо в един нашумял ресторант в София, а после и в един доста централен, панорамен, столичен бар и ги оставих те да говорят с персонала. Аз си мълчах. В ресторанта обслужването беше на изключително ниво и забележките бяха нулеви. Персоналът в бара беше просто поразителен – любезен, отзивчив, коректен. Бях искрено изумен. Никога не бях ходил там преди това, защото му се носеше лошо име на този бар, че бил изкуствен, снобарски и т.н. След онази вечер бях готов да се изсмея в лицето на всеки, твърдящ това. Нали виждах, че не е вярно. Всъщност бях толкова възхитен, че побързах да прескоча до там с един колега само няколко дни след това. Този път дори не бях с дрехи като за „къра“. За съжаление разликата беше съкрушителна и на същите места ни посрещнаха на „бе“. Отношението нямаше нищо общо и като цяло беше трудно да се повярва, че някога е било другояче. Почнах да си преравям спомените и да мисля дали и преди не е било така, като са идвали гости. Интересно e как толкова лесно се пропуска нещо толкова очевидно. Примерите са много и всички най-вероятно ги знаем. Таксиметровият шофьор, който онзи ден ни е закарал, чиновникът зад гишето, който се е отнесъл с нас като да сме престъпници, полицаят… Не бих искал да пилея време с примери, които са известни на всички.

Столичен таксиджия. Снимка: Marcin Zając/Flickr. All Rights Reserved.

Столичен таксиджия. Снимка: Marcin Zając/Flickr. All Rights Reserved.

Мнозинството е обезверено, живее в немотия и тъне в невежество. Говоря за онова много опасно невежество – когато невежият има самочувствието на (все)знаещ. Кой беше казал, че не е опасен човек, който не може да чете, а е опасен човек, който е чел само една книга? Отклонявам се, а истината е просто че изключително много хора не виждат никаква надежда. Не я виждат, защото не знаят как да търсят. Разбирам защо са така. Някой им е казал, че надеждата е дървена философия, че всичко е безсмислено. Побеснявам, защото не искат да се променят. Не защото не могат, а защото не искат. Побеснявам, защото и ние като англичаните през ’40-та поправяме грешните части. Побеснявам, защото при някои хора може да не е останала и капка надежда, но за сметка на това има злоба. Има адска ненавист към другия – този, който си е позволил в един момент да е различен. За чужденците може. Пред тях явно комплексите не се проявяват. Само пред наши хора се показват в цялата си прелест. Как могат тези хора да спрат и да се огледат? Надеждата у тях е изгоряла, материалът е слаб, пилотът или е мъртъв, или е ка(та)пултирал. Можем да дърпаме „негативния българин“ за ръкава колкото си искаме, но най-много да получим в отговор някое неприятно изречение, съдържащо думите „майка ти“. Загубите само ще продължат да се увеличават.

„Няма заблуда като заблудата на простоватото съзнание“.

– „Великият Гетсби“, Ф. Скот Фицджералд

***

Философията за живота на много наши сънародници ги е оковала, а те вместо да се опитват да се освободят, си го изкарват на другите оковани. Това са завършени, изградени характери и техният мироглед трудно ще се промени. Все пак говорим за общество, в което думата „философ“ най-често е предхождана от думата дървен. Философията сама по себе си е мръсна дума. Да, имаше там нещо в училище май толкова… Как се променя възгледът към живота на хора, които тотално отхвърлят мисленето по въпроса за самия живот? Трябва време, за да се промени едно общество. Решението не е във възрастните и дърпането на ръкавите им. Решението се крие във възпитанието на бъдещите поколения. Това изисква много търпение, но не е невъзможно, а точно обратното – то е неизбежно. Младите се променят непрекъснато и реално нямат нужда от допълнителни катализатори за самата промяна. Още по-малко имат нужда от забележки и коментари от непознати по улиците. Това би довело до още проблеми. Поколенията се развиват по подразбиране, побесняват и се бунтуват, но е вярно, че тази енергия има нужда от посока.

Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева

Най-ефективният начин за въздействие над хората е бил и остава личният пример. Никога не е имало по-подходящо време за въздействие – не чрез думи, а чрез действия. За радост не живеем във времена, които изискват да си бил там, за да знаеш и да видиш. Информационните канали са достъпни и глобални. Остава само надеждата да доведе до действие, а действието да бъде споделено. Личният пример не е дърпане за ръкава, а тласък в дадена посока на мислене и поведение. Не всичко ще е правилно и не всичко ще е сполучливо. Ще се заблуждаваме доста често и ще е болезнено. Пътят ще е дълъг. Недоволните няма да забележат примерите ни. Те са инертни хора без ентусиазъм и не разбират нашите действия. Това няма значение, защото целта не са те, както целта не сме и ние. Крайната цел винаги е трябвало да са наследниците им. У тях има желание и енергия, а посоката е давана от нас. Новите поколения беснеят и негодуват срещу статуквото. Винаги е било така и винаги ще бъде, защото е част от човешката природа. Именно затова съм оптимист. Винаги ще си остана оптимист, що се отнася до оптимистите – до нас. Никой не може да избегне заблудата и тя ни спохожда непрекъснато, но можем поне да се опитаме, да нямаме простовати съзнания. Трябва коренна промяна в начина на мислене на една значителна част от хората покрай нас. Ако някой няма идея как трябва да се постъпи, където няма надежда, нека просто да задържи своята жива… и да прави, да върши.

„Успехът не е нищо друго, освен да прескачаш от неуспех към неуспех, без да губиш ентусиазъм“.

          – Уинстън Чърчил