Когато „Чайката“ долети в София…

Сега ще кажете: „Каква ти чайка в София?!“. Да, ежедневно до София „долита“ една  влакова композиция, къде на сериозно, къде на шега, слагана в категория „експрес“ или „ускорен бърз влак“, наречена „Чайка“. Естествено комичното веднага можем да доловим в един непринуден разговор между студенти в купе на същия този „експрес“:

Колко време е от Бургас до София!?

Хаха… „Седем часа разлика“…

Да, става дума за българския сериал „Седем часа разлика“,  само че във филма тези седем часа делят София и Ню Йорк. А още по-комично става, когато разбереш, че твой приятел от Англия тръгва в часа, в който ти си хващаш влака от София, и… о, изненада! Той те посреща с усмивка на гарата в Бургас, докато ти с леко изморен вид сваляш на перона тежка чанта с празни буркани… Но нека спрем дотук с „родната действителност“, защото въпреки че „кусурите“ ѝ са много, тя е родна и притежава своя чар. А БДЖ си остава един евтин и най-вече изключително романтичен начин да пътуваш из родината, да срещаш хора и да попадаш в ситуации на разказите, които запълват не една весела вечер с колеги и приятели.

Снимка: bgrail.eu/Wikipedia

Снимка: bgrail.eu/Wikipedia

Та наскоро „долетях“ от Бургас в София именно с тази „чайка“. Признавам си, че не познавам столицата ни добре, дори въобще (на базата на 2-3 посещения). Но се убедих в едно: няма друг такъв град в България, с такива недостатъци и с такива преимущества. Безспорно централната част ме погълна със своята архитектура, история, култура – мащабите, монументалността на сградите определено впечатлява. Вървиш и осъзнаваш, че ненапразно този град е столица. Усещаш, че вървиш по земя, по която са вървели хора, писали нашата история, предопределили дори донякъде твоята собствена съдба. Във въздуха витае дух, който не съм усещал на друго място. От това, което видях като турист, останах силно впечатлен, а съм сигурен, че не съм видял и половината от това, което трябва.

Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева

За съжаление колкото и силно да беше удивлението ми по централните части на София, когато се впуснах в дебрите на нейната инфраструктура, изпитах разочарование. Самият факт, че не можеш да отидеш от точка А до точка Б, без да се качиш на поне 1 автобус/трамвай/метро, ме накара да се почувствам потиснат, някак несвободен. И въпреки че Бургас не е никак малък, там винаги разполагам с възможността да се движа пеш (изключвам крайните квартали) – нещо толкова естествено. В това отношение метрото пък ми изглежда толкова клаустрофобично. В същия този градски транспорт обменяш погледи с хора какви ли, откъде ли не, и отново осъзнаваш мащаба на това „вавилонско стълпотворение“ – да, ти си в двумилионен град. А до преди 2 часа си минавал край градчета като Роман, Червен бряг, Мездра с пейзаж край гарите, който можем да озаглавим „Сталинград 1942 година“. И след тази повтаряща се като декор картина изниква пред теб един български Вавилон. Напълно неочаквано, напълно неестествено.

Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева

И все пак преборваш се с градската джунгла на София и успяваш да вкусиш от плодовете, които тя ти предлага, естествено ако си достатъчно хитър, за да се добереш до тях и да знаеш къде да ги търсиш. Противоречив град – въпреки че донякъде ме накара да се чувствам толкова малък, в същото време отвори съзнанието и очите ми за куп нови идеи и хоризонти.

За една морска птица[1] този град остава колкото впечатляващ, красив и изпълнен с възможности, толкова и потискащ, чужд, отблъскващ. (А може би не го познавам? Или пък ми се сърди за толкова краткия престой?) София е толкова голяма, мащабът ѝ не се сравнява с никой друг град в България и все пак е толкова тясно – измежду множеството сгради, в „панелката“, в градския транспорт. Огромна и потискаща е разликата в начина на живот и мислене на населението – от абсолютен морален упадък и невежество до интелектуалната и културна извисеност на БАН, Народния театър, Националната библиотека и много други.

Все пак много бих искал отново да се срещна със София, тя за мен остава все още един неразгадан вавилонски лабиринт. Но, честно казано, не бих живял тук, не бих могъл, не и щастлив. Фактът, че в моя Бургас мога по всяко време да стигна пеш до място, където да  открия безбрежната синя шир, да се отпусна върху черния пясък и да забравя в миг суматохата на големия (нефто)заводски град, ме кара да се чувствам спокоен, свободен, независим. Това е магически трик, който успявам да приложа само тук. Явно затова морските птици не напускат своя бряг.


[1] Морска птица – използвах израза, защото чайки в Бургас няма, има гларуси.. но думата „гларус“ носи неподходящо послание.