Животообичащи или колко е безсмислено да бъдем други

BLS_3226

Снимка: Николай Николов/ www.blindspot.bg

Мисля си колко сме мънички. И колко сме ценни във всичката си мъничкост. Колко сме преходни. И за живота като дар. За пътищата ни за извървяване, за всичките ни шансове. И за пропуснатите също. И все ми се иска всичко някога пропуснато, неслучило се, да е било, за да достигаме до себе си повече. За да има много И-та и всичките да носят смисъл.

Живеем на планета с четири сезона. Всяка пролет е разцъфната от люляци и аромати, с толкова назеленявания и синьо над тях. С падащите снегове и слънчевите листа в дървета. Планета с дъги, водопади, океани. Висяща планета в Космоса. Кълбо от цветове. Милиарди дишания. С детства и остарявания. С изгреви и пълнолуния. Със залези в различни нюанси и форми. С пресичащи се самолети в късчета небе. С бури, придружени от гърмежи, със светкавици в тъмното. Със земетръси. С падащи лъчи и отразявания в локви.

А как обичам да тичам на свечеряване, да събличам всичкото натрупване в деня. Да чувам стъпките си зад себе си и да преповтарям осъзнаванията си, че всичко е резултат на движения. И как обичам да тичам в бури. Започващи ситно, за фон, а после да ти пречистват Земята и за мигове да усещаш, че цялата ти принадлежи. И че си толкова принадлежащ. Да ти гърми в сърцето със съобщението “Роден си”.

Едно малко момиченце преминаваше покрай паркираните коли, бавно и загледано, докато всички пораснали хора тичаха, за да не се измокрят и да не им е мокро. Вървеше със спусната коса, взираше се и самичка се учудваше “Уоу, светкавици!”. Защото сме обградени от магичности. Във всяка секунда.

Днес на спирката един възрастен човек слезе от автобуса, подпирайки се на пластмасов бастун. Помогнаха му да слезе. Не бях сигурна, че ще има нужда от допълнителна помощ, но нещо ме задържаше на същия бордюр. Докато го гледах как си намества гумената част в долната част на бастуна, попита “Има ли някой, който да ми помогне?”. Хванах му ръката с въпроса: “Къде трябва да стигнете?”. Оказа се, че не вижда въобще.

– Трябва да се кача на автобус 76 или 213.
– 76 ще дойде след 13 минути, а 213 – след 8.
– Тук някъде има пейка, ще ме заведете ли да седна?
– Малко напред и сега няколко стъпки наляво.
– Какво сте завършили? Какъв език говорите?

След това започна да ми говори на немски. Каза ми, че е трудно изведнъж мислите да се обличат в думи. Изброи ми около 15 градове, в които е бил в Германия. Потвърди колко е хубаво и подредено и колко много са учтиви хората. Бил е там преди 20 години. За 5 години.

Чудех се дали се пренася в цветни картини от някога. Дали си спомня любими места и образи. Какво му е липсвало тогава. И какво го е правило щастлив. Произношението му беше отлично. Каза ми, че трябва да упражнявам своето. Понякога се поглъщам от света на хората. От онези истински реакции. И им говоря само с очи, имам нужда просто да ги наблюдавам. Попита ме “Виждате ли ме? Чувате ли ме?”

Автобусът му идваше след минута. Станахме. Попита ме на колко съм години и какво работя. След това потърси рамото ми, за да види колко съм висока. Каза, че ще ми зададе “интимен въпрос” – дали си имам приятел, защото обещал, че ще намери жена на свой приятел програмист. И беше толкова искрено вярващ и отдаден. И имаше толкова живот от миналото и от бъдещето у него точно в този миг. Докато не виждаше. На 70 години. Качи се в 213 и ми каза: “Хайде, обаждайте се!”. Помислих си – толкова ежедневни изрази използваме, без да влагаме смисъл в тях. Та как ще му се обаждам? “Хайде, обаждайте се. Като ме виждате.”

И още го виждам. И си мисля колко сме преходни. И колко мъничко е нужно, за да сме смислени. И колко е лесно да сме животообичащи. И колко е важно да сме човекоуважаващи. И колко е безсмислено да бъдем други.