Извърви километър в нейните обувки!

“Walk a mile in her shoes” или „Извърви километър в нейните обувки“ е международна инициатива, започнала още през 2001 г. На тези демонстрации мъже, обути в дамски обувки, привличат медийното и общественото внимание върху насилието над жени, изнасилванията и сексуалния тормоз. В България събитието се провежда за трета поредна година с помощта на Фондация „Ресурсен Център Билитис“, Информационно бюро на Европейския парламент и Български Хелзинкски комитет. Както винаги досега инициативата е отворена за всички мъже, готови да изразят ясно солидарността си към жените, жертви на насилие, насочвайки вниманието на обществото към грозната статистика за големия брой жертви на домашно и сексуално насилие у нас.

Представяме ти един от героите, престрашили се да изминат километър в нейните обувки днес  Иван Шишиев. Иван е само на 23 г. Занимава се активно с публицистика. Публикува в списанията Via Magazine (където е и помощник-главен редактор), Chronicle.bg, Spisanie.to и все по-често тук, в „Баница“. В момента следва  магистратура в Софийски университет „Свети Климент Охридски“, специалност Теология. Представяме ти неговите впечатления от днешния ден.

DSCN0421

Снимка: Иван Шишиев

Съмнения

Навън времето е упорито снежно и мокро от няколко дни, а София – свила се на кълбо от студ. „Мислиш ли, че е добра идея да ходиш на високи токчета в подкрепа на жените?“,  пита умът ми, приспан от гледката през прозореца. „Да, защото си обещах, че тази година ще се присъединя към каузата“. „И все пак ти не си феминист, нали така?“ „Да, не съм феминист, но какво изобщо означава това днес? Аз съм човек. Ще отида, пък да видим“.

Честно казано, тайно се надявам още от началото на деня организаторите да нямат свободен чифт обувки за моите крака. Поглеждам Фейсбук. Статусите там не закъснят да обвиняват мъжете, които ще излязат на високи токчета, в „еврогейство“ и „прикрита педерастия“. „Не мъже, а женчовци ще дефилират по Витошка“, „до какви неолиберални извращения доведе само 8-ми март и феминизмът!“ и други подобни засипват интернет като лавина. А събитието на всичкото отгоре ще се проведе на самата централна пешеходна улица на София – бул. „Витоша“. „Как ще го направиш, а? Факултетът ти е съвсем наблизо, работата – също. Хайде да те видя, колко ти стиска, Иване!

DSC_8250

Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

Събитието

Хващам 94, а след това и метро. Слизам на станция „Национален дворец на културата“. Часът е 13:43 (или 17 минути до началото на събитието). На ъгъла на „Витоша“ и бул. „Патриарх Евтимий“ (който мнозина все още наричат „Аптека“, макар че там отдавна няма такава) всичко е спокойно и тихо. Като в картина на Сирак Скитник. Организаторите са се скупчили около малък микробус с техниката и се оглеждат нетърпеливо. „Време е!“ – казва единият от тях и изважда големи черни чували, пълни с обувки на 6-7 сантиметров ток. „Е, Иване“ – за последен път се обажда съмнението ми – „сам си го избра!“

Следващото, което помня особено добре, е как се качвам на женските кокили.

„Добре ли ви е? – пита една от жените организатори.

„Да, дори много!“

„Това е, защото сте обули дебели чорапи“ – смее се тя.

След около 5 минути вече съвсем не ги усещам удобни, а като ужасно смазващо бреме, което ме потиска и изразходва цялата ми енергия. Извървявам километъра разстояние стоически заедно с всички останали. Някои са се подготвили с обувки, взети от приятелките си. Ходим с табели и транспаранти по плочките и паветата на „Витоша“. Всички се взират в нас, а ние, подобно на войници, направили десант над непробиваема територия, вървим напред. Мисля си, че дори звукът, който издават токчетата, прилича малко на войнишки марш.

DSC_8124

Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

Изминал е почти един час. Краката ме болят ужасно, може би с изключение на пръстите – тях не ги чувствам изобщо от студа. Последното изпитание обаче тепърва предстои – състезание по тичане. А, да! И накрая потичах заради тези жертви на домашно насилие… и спечелих едно от състезанията. Последното е хвалба. А хвалба на този ден не е нужна. Не и за мъжете.

Малък извод

Когато стъпих в „нейните обувки“, едно момченце се приближи до мен и ме попита: „Боли ли те да ходиш с женски обувки?“. Казах: „Да, боли ме“. Това, което премълчах, беше, че ме боли както от юмрук на мъж, защото така ме боляха краката. Сигурно никога няма да науча как се казваше това дете, но силно се надявам след време да не му се налага да ходи един километър в нейните обувки, защото целта на това начинание е опит за спиране на побоя над жените, а и до голяма степен побоя над всички хора от страна на тези, които се мислят за силни.

И благодаря на дамите, които през последните пет минути ме поддържаха да не падна от умората в петите ми. Честит празник!

DSC_8195

Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg