Метаморфози: В началото бе длетото

My heart is lost; the beasts have eaten it.

Flowers of Evil, Baudelaire

Студено ми е пред погледа на онази антична блудница, отдаваща безтелесието си на толкова много мъже и жени още от незапомнени векове. Творци ги наричала. (С тази дума прокарва длан и по моите страни, впрочем.) И званието гръмко отеквало в дълбоката тишина на вечността. Така и не разбрах уютна ли е или не… прилича ми на бодил, а вкуся ли я, усещам метаморфозите й. Превърнала се е в амброзия. А аз – в неясно божествено същество. Сакралността е стипчива… усещам я под езика си. Подът на ателието ми е засипан с глинени стърготини, навалели като сняг от острата хлад на онова (интимно мое) небе – длетото… стените са застинали, тръпнещи незримо в очакване на творението. Тази божествена участ на твореца… това проклятие, тлеещо жарко от векове в пазвата на голата Муза, смееща се в ужасяващото си изящество. Била е халюцинация, архетип на реалност, първообраз на неизразимото.

Била е в мен. Била е и мен.

Склупторът и неговата муза, 1895г.

Склупторът и неговата муза, 1895г.

Казвам се Огюст Роден. Роден съм през зимата на 1840 г. в Париж – градът на изящните фрески, мистичните статуи, цветните прозорци и голямото ми късогледство. От дланите ми предстои да се родят импресионизма в пластичното изкуство, един Мислител, една кентавърка и една мимолетна любов. И след нея – портите към ада. Цял живот към тях вървя… като всеки творец. И различен от всички останали.

Франция призна таланта ми след като съзря леко отворената уста, прилична на хлътнала пропаст, на „Йоан Кръстител“ и крачката, застинала по средата, на „Крачешият мъж“.

10623364_10201612983684657_6684764115953488732_o

Saint Jean-Baptiste, 1878

Остатъка от живота си посветих на работа по „Портите на ада“, където се опиянявах с вдъхновение от „Божествена комедия“ на Данте, „Цветя на злото“ на Бодлер, готически катедрали и скулпторите на Лоренцо Гиберти. Започнах през 1880 г. Така и не довърших работата си. Заникът на 1907 г. и нощта на живота ми настъпиха твърде скоро… безцеремонно и зъзнещо. Но тук гласът ми глъхне вече.

 

Пигмалион и Галатея, 1889

Пигмалион и Галатея, 1889

 

На 17 ноември 1917 г. се случват една смърт и едно раждане. Око за око, живот за студ. От смъртта на скулптора се ражда безсмъртието на творчеството му. Роден умира от премръзване в Медон. Спирам. Отварям прозореца, взирайки се в светлините на града… притварям очи и си мисля как толкова хора с парещи души умират от студ или глад, сред слепота и тишина. Не от лечебната, а от онемялата. Започвам да вярвам в кармичната вина на творците.Толкова много даване – до дъно, до разпарчатосване на същности… до удавяне. И накрая студът и коварното му очарование. Измръзналата непримиримост е най-тъжната гледка на света. И изкуството, като любовта, е сляпо и глухо. Под пръстите му се ражда вечност… а дланите му сеят смърт. Кармичната вина все с нещо трябва да бъде изкупена. Отново спирам. Той няма как да не е угаснал, мисля си. Толкова ярко е горял, че наистина е бил никога незапалвана свещ. Намерил е покой. Отдавна е забравил колелото.

 

Минотавър, 1885 - 1886

Минотавър, 1885 – 1886

 

Роден се премести в София на 30 май, 2014 г. Беше взел само най-нужното – над 70 от творбите си и никакви дрехи. Нанесе се в Националната художествена галерия и разопакова духа си там – непосилно вдъхновяващ, оставил отпечатъци върху изпъкналите вени и мускулните влакна по масивните гърбове на статуите. С любов към детайлите. Любов, напомняща напълно отдаване, съвършено разголване на твореца пред творчество, необратимо обричане. 107 години след смъртта му се взирам в делото на дланите, късогледството и душата му, давя се в съвършените хармония и хаос на духа му и изтръпвам пред изяществото на мисълта му. Какво се е случвало там, докато длетото е вършело ловко работата си. Следвало е пътя си леко и безпрекословно. Необходимо, колкото дишане. И пак толкова незабележимо. Ей така, между другото. Някак винаги си представям титаните на изкуството – вършещи всичко между другото. Дори и в изкуството. Това ми вдъхва усещане за естественост и природна необходимост, непреодолим животински нагон, толкова подивял, че съвпада единствено с душевна извисеност.

Така видях Роден – впил страстно духа си в страстта към изкуството. Не с мимолетната любов към него, а с монументалната му сянка, чието ехо отеква, плъзнало езика си по голото тяло на обезтелесената вечност.

 

1557126_10201612990764834_3212181568377815841_o

Fugit Amor, vers 1887

 

Склупторът и неговата муза, детайл

Склупторът и неговата муза, детайл

 

1557126_10201612970804335_6511664887031844991_o

Очертанията, вдлъбнатините и виталността… когато скулптурите оживяват.

 

Еклесиаст, 1899, детайл

Еклесиаст, 1899, детайл

 

10622807_10201612996844986_760108754347872806_n

Мислителят, 1888

 

 

 

 

 

 

 

A wiseman once said nothing.

 

Изложбата “Метаморфози” е в Националната художествена галерия до 15-и септември./