Град на вдъхновение

Седя на желязната пейка до двамата бронзови „Славейковци“ и виждам как хората си купуват книги от пазара на площада, наречен на великите творци на българската литература. Слънцето грее приятно по гърба ми. Последното слънце на последния ден на септември. Листата на близкия дъб са леко пожълтели. И този цвят много скоро ще замести небрежното зелено. Ще донесе есента и мъдростта със себе си. Време е за равносметка и подготовка за новата страница.

Хората преминават покрай мен. Всеки от тях е свел глава. Съсредоточени са в своите мисли. В създаването на собствения си ден. И нямат почивка в себе си. За тях градът е тухла, дърво, бетон, алуминий, стъкло, пясък, лепило, камък. Не знаят как да се измъкнат от призмата на всекидневния работен мироглед. Защото сврели поглед надолу в проблемите си, не виждат какво има нагоре. Човек е човек само докато е под силата на вдъхновението.  А то е навсякъде около нас. То е градът ни.

Снимка: Петър Александров

Снимка: Петър Александров

Подобно на много други и аз не съм роден в София. Но когато пристигнах, тук се научих първо да виждам покривите преди плочките, по които стъпват хората. И се оказа, че градът не е място, в което човек работи, учи и почива. Градът е барелефът на горящия феникс на ул. „Алабин“, подпиращите титани на ул. „Граф Игнатиев“, Орлите на бул. „Мария Луиза“ и прабългарския храбър воин на ул. „Чаталджа“. Градът е: статуите с боговете, героите, известните лица от сградите, принадлежащи на отдавна забравени личности.

Движейки се из малките улици, виждам история с продължение, една приказка безкрай, вдъхновена от хората, чрез хората, за хората. Краката ми стъпват леко и спокойно. Те са радостни, че могат да усетят релефа на павираните и асфалтирани улици, които познавам вече девет години. Слухът ми улавя песента на камбаните на „св. Седмочисленици“, лекото пригласяне на катедралата „св. Неделя“ и тихия, далечен смях на „св. Александър Невски“. И мислите за „Божията Премъдрост“ разцъфват като есенни цветя.  Пръстите на ръцете ми докосват хоросана на сградите, докато се движа с широко затворени очи. За такова усещане няма думи.  За този сблъсък няма обяснение.

Градът е мястото, в което фантазията и реалността са съединени. Просто трябва да усетиш пулса му. И бих имал смелостта да напиша, че той е организъм, но не на човек, а на дърво. Той е дъб – много млад и изключително стар. С тънко стъбло, което има хиляди пръстени и всеки един от нас чертае кръговете му и разказва историята си. Дали тя ще бъде необикновена зависи от нас. Дъбът е тук, той е вдъхновение. По клоните му историята блести ярко, като звездно небе, гледано от гроба на св. Йоан Рилски. Ако за човек е възможно да си представи такова сравнение, то тогава би разбрал дълбоката красота, с която София оставя своя великолепно фин отпечатък върху ума на вдъхновения от нея.

then the sky fell on Earth. снимка: Гергана Динева

then the sky fell on Earth.
снимка: Гергана Динева

Да, истина е, че хората идват и си отиват, а сградите се издигат и събарят. Но градът остава. Листата на дъба и жълъдите му поникват, растат и падат, но спомена за тях е жив в очите на старите. Да, някой ден и те ще умрат, но градът ще ги запомни в себе си, ще ги направи част от същността си и ще ги използва за вдъхновение към новите хора. А нови мечтатели винаги ще съществуват. Градът остава, историята продължава.