Гео Милев оживява на страниците на “Една и съща нощ” от Христо Карастоянов

 За култа към Гео Милев, за гениите, които винаги умират млади, за групитата, за десет дена в Ню Йорк и за новата постановка “Гео” на Иван Добчев разговарят писателят Христо Карастоянов и преводачът Изидора Анжел

“Една и съща нощ” бе една от най-нашумелите книги на 2014-та. Описва по един трагичен начин, но в никакъв случай без хумор, последната година и половина от живота на великия български поет и писател Гео Милев, разрушавайки на парчета далечните и мътни понятия за него. Той пуши, псува, пише денонощно и не е комунист. Авторът на близо 30 книги Христо Карастоянов се радва на огромен успех с най-новата си книга, печели наградите “Хеликон” и “Дъбът на Пенчо”. Също през 2014 г. преводачът Изидора Анжел се заема с превода на книгата на английски. С откъс от превода си печели 3-седмична резиденция в Ню Йорк, благодарение на фондацията Елизабет Костова и американското издателство Open Letter, както и стипендия от English PEN. Заедно с Карастоянов печелят участие в престижната Translation Lab at Ledig House, част от ART OMI също в Ню Йорк. Представяме ви разговора на Изидора Анжел с Христо Карастоянов.

unnamed (2)

Христо Карастоянов. Снимка: http://www.provo.bg/

 И.А.: Господин Карастоянов! Поздравления на нас. Поканиха ни да работим над превода на твоята книга „Една и съща нощ” в Ню Йорк в международния културен център ART OMI. През ноември ще прекараме десет дена заедно с още шестима други писатели и преводачи в една невероятно творческа атмосфера. За пръв път ще видиш Ню Йорк. Как ти се струва всичко това?

Х.К.: Госпожо Анжел! Ами интересно ми е, любопитно. За първи път в живота си кракът ми ще стъпи в Съединените щати. Въобще покрай тая книга ми се случиха толкова много неща. Улавям се, че се питам: „Е хубаво де, ама защо чак сега?!” Извън шегата обаче трябва да кажа, че се надявам да понауча това-онова за книгоиздаването в Щатите. Верно, че съм пенсионер и на пръв поглед няма за кога да ги оглеждам тези неща. Само че това лято на семинара на фондация „Елизабет Костова” в Созопол се запознах с няколко издатели и редактори и разговорите с тях ме караха направо да подскачам. Вътрешно, разбира се. Така че се надявам на подобни срещи и поуки. Не ми дреме за огромната разлика в книжните пазари тук и там – важна ми е технологията на работата върху книгата.

И.А.: За мен това е едно много важно – и напълно заслужено – международно признание за теб и за твоята книга. Самата книга описва последната година и половина от живота на един истински български гении, Гео Милев, убит едва на 30 години. Той всъщност получава ли някога признание било то от родината си, било в международен аспект?

Х.К.: Е, получава, разбира се, получава. Той, така да се каже, е присъствал в Европа. Един негов съвременник например си спомня как големият Макс Райнхард, като му поискал някакъв български журналист интервю (това става десетина години след гибелта на Гео Милев), рекъл: „А, българите ли? Познавам ви много добре от един много талантлив син на вашия народ, мой асистент, Гео Милев, когото вие, българите, убихте…” Естествено, той е познат повече като поет – разбираемо е. Поемата му „Септември” е преведена на бог знае колко езика. Обаче трябва да ти кажа друго! След като комунистите вземат властта през 1944 г. започва едно иконизиране на Гео Милев. Което е лошо, много лошо. Огромното за краткия му живот творчество е безмилостно окастряно, сведено е едва ли не до въпросната поема, която отгоре на всичко беше обявена за комунистическо произведение, а това просто не е вярно. Изучаването на творчеството му – в училище, а дори и в университетите – беше подчинено единствено на доктрината, ясно коя… Напоследък обаче виждам един засилващ се интерес към самия него и към наследството му. Но нали се сещаш, че приживе хич не са го долюбвали? Бил е прекалено неотстъпчив в отстояването на идеята за новото, за да го харесат адептите на провинциалното статукво. А те са били мнозинството.

81d8924ddb85765911dd4b419b1e8337

И.А.:  Едно от най-интересните неща, поне за мен като преводач, е, че този човек, с едно око и разбит череп (травма от първата световна война), е успял не само да пише, да прави списание и да съставя антологии, но и да превежда поезия от английски, руски, немски и френски – и то великолепно. А както самият ти често подчертаваш – него го е боляло зверски и непрекъснато. На какво ни учи тази негова болка?

Х.К.: Ако въобще искаме да научим нещо от цялата тая работа, то ще е – как се преодолява болката в името на нещо, за което се смяташ задължен да направиш. Между другото не съм си го измислил това за болките, които е изпитвал до края на живота си. Ние като го гледаме по портретите такъв един горд като лебед и спокоен забравяме какво му е било. Обаче гледайте сега какво става! През 1921 г. Гео Милев пише заявление до пенсионните бюрократи от финансовото министерство – заявление за отпущане на пенсия, разбира се. И им обяснява като на малоумници: „Загубата на окото ми не е главната моя телесна повреда, а липсата на челната кост от черепа ми, вследствие на което – въпреки петнайсетте операции, на които съм бил подложен в Германия – мозъкът ми стои и днес и днес незащитен.” Мозъкът му стои незащитен, представяте ли си! И продължава: „Дали това ми пречи? Беспорно. Аз не мога да упражнявам предишното си занятие (писателство) така, както по-преди, понеже не мога да стоя надвесен над масата повече от един час, тъй като от натежаването на мозъка напред започвам да чувствам болки в главата, които ме принуждават след 1 час да почивам 1 час.” Само ще добавя нещо, което не може да не ни стъписва. Почти никой от съвременниците му не си спомня Гео Милев да се е оплаквал (оставяме заявлението настрана). Само най-близките му говорят за тая работа – баща му най-вече, съпругата му. Всички други го описват в мемоарите си като извънредно жизнен, енергичен, вечно забързан, дори припрян човек. Нека не забравяме, че като човек без постоянна работа, той е трябвало да работи денонощно, че да си насмогва на свирепите харчове в оная скъпотия след войните. Тъй че и битът го е притискал. Та какво ме питаше? За поуката? Е, не знам. Ние май повече обичаме да хленчим. Или да псуваме – ама то си е едно и също.

И.А.: През ноември предстои премиерата на „Гео” – пиесата поставена от Иван Добчев по книгата. Една доста концептуална интерпретация.

Х.К.: И аз така мисля. Направо Иван-Добчевска интерпретация. Знаете, той прави удивителен театър: едновременно могъщ и вглъбен. Пиесата, която е написал, колкото и да е стъпила на книгата, е все пак нещо съвсем различно като въздействие. Поне такава е като текст и затова очаквам с нетърпение как ще изглежда всичко написано на сцената.

maxresdefault

Актьорът Леонид Йовчев ще влезе в ролята на Гео Милев.

И.А.: Ние се срещнахме с Иван Добчев и с актьорите, включително и с Леонид Йовчев, който ще играе Гео Милев. Разговорът беше изключително интересен, защото изведнъж ми хрумна как нашия Гео Милев всъщност не е толкова по-различен от други гении, които умират млади. От Моцарт та до Джими Хендрикс, Кърт Кобейн… и дори Ейми Уайнхаус. Разбира се, при последните три дрогата и алкохола играят фатална роля. При Гео Милев е по-различно. Неговата дрога е работата. Той не спира да работи, все едно е в луда надпревара със времето. Според теб знаел ли е, че ще умре млад? И ако е знаел, ако е имал това чувство, защо е предпочел работата пред семейството?

Х.К.: Това е страшен въпрос! Предпочитам да си мисля, че не – не е живял повече с работата си, отколкото със семейството си. Или по-точно, че е работил така обсебено именно за да осигури на жена си и на двете си дъщери ако не охолен, то поне сносен живот. Не знам дали е предчувствал гибелта си, по-скоро си мисля, че не. Но от друга страна е бил наясно с това, че прогресивно ослепява и с лявото си око. То наистина е отслабвало стремително (има го в записките на баща му Милю Касабов). И че въобще онова раняване при Дойран е било пълно с последици в обозримото бъдеще и Гео Милев няма начин да не го е знаел.

И.А.: Нещо друго също ми направи силно впечатление. Групитата на Гео. Добчев ги кръщава „Геоподобни”. Не са групита в строгия смисъл на думата, защото са подражатели мъже, не млади момичета, които му се хвърлят на врата след четене или лекция, но всъщност работата на Гео Милев не е продължена от нито един от тях. Той няма истински последователи. Защо?

Х.К.: В графата „действащи лица” Иван Добчев ги нарича „Петима геоподобни млади поети”. Имало ги е, да. Доста от тях са си съкратили имената и са станали „Гео еди кой си”. (Един такъв Гео беше жив до преди няколко десетилетия.) А е имало и такива, които са си пуснали по един дълъг перчем. Голям майтап! Стана дума преди малко за статуквото, нали? Е, повечето млади поети и писатели от времето на Гео Милев са умирали да се впишат именно в това статукво. Не, не казвам, че е нямал почитатели, имал е. Въпросът е, че след 1944 г. почти всички са се изкарали негови верни следовници. Спомените им бъкат от любов! Любов, любов, обаче маса народ се изпокрива в миша дупка, когато Гео Милев го съдят заради „Септември”. Много малко са ония, които се опитват да надигнат глас в негова защита, пък то и без друго те също са избити в оная кървава вакханалия, та не са могли да ни оставят спомени. Че не е имал същински последователи, „ученици” да го кажем, личи и по това, че – уви! – духът на „Пламък” си погива след смъртта на Гео Милев. Няма такова издание в годините след това. Просто няма. Има, разбира се, леви списания и вестници, но те са подчертано доктринерски, в тях липсва широчината на намеренията на „Пламък”. Та така! Доста от тези, които са „преследвали” Гео по улиците или са го гледали в устата, като говори, много бързо преминават в цитаделата на статуквото – „Златорог”, едно отлично и важно списание, верно, но списание, което е абсолютно противоположно на „Пламък”. И твърде скоро стават и членове на Съюза на българските писатели, на който Гео Милев никога не е бил член.