Фабрична грешка

Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева

Живеем във време, в което да си успешен е много относително понятие. Никога не можем да бъдем сигурни дали малките успехи, които постигаме са от значение или дали неуспехите са достатъчно големи, за да ни провалят. Ние, младите хора, сме най-големите жертви на липсата на конкретно значение на това понятие. Способни сме да изгубим вяра в способностите си, заради нежеланието на обществото да приема младото поколение като бъдеще, в което съществува потенциал. И този потенциал би могъл да бъде разгърнат широко, ако обществото започне да ни има повече доверие, когато казваме, че ние знаем какво правим с животите си. Няма човек, който да желае да се провали в нещо. Всички имаме мечти и представи за бъдещето си. Особено сега, когато едва престъпваме неговия праг.

Стереотипите са най-опасният ни враг. Вярно е, че са по-удобни и няма нужда да рискуваш, ако се придържаш към тях. По-лесно е да се върви по вече отъпкана пътека. По нея няма тръни, няма препятствия и можеш да видиш края. Няма нужда да рискуваш прекалено много, защото рискът води до опасност от провал. А нали всички искаме да сме успешни. И аз се страхувам от провала. Страх ме е, че няма да успея да се вместя в представите на хората около мен за бъдещето, което би трябвало да имам. Много хубаво ми звучеше да работя в голям холдинг или агенция или в офис със скъпи мебели. Хубаво щеше да прозвучи на всички онези, които ме попитат къде работя. Звучи скъпо, сигурно, модерно и успешно

Чий успех и според чии стандарти? Да бъда успешна за кого и в какво? От къде си сигурен, че ще успея, когато не можеш да ми обясниш какво означава „успех“?

Израстваме с идеята за развитие. Родителите ни имат представа за живота ни и се надяват той да бъде успешен. Мечтаем за хубава къща, здраво семейство, доходна работа и ваканции до екзотични дестинации. Тогава като че ли не осъзнаваме колко точно успешно трябва да е това бъдеще, за да си позволим всичко това. Колко трябва да пожертваме,  да изстрадаме и за загубим, за да е възможно то. Планът в съзнанието ми изглеждаше много по-приятен и леснопостижим, когато бях дете. И аз си представях как обикалям света и живея за по седмица на всяко място, което ми харесва, виждам най-голямата библиотека и после създавам семейство. Точно и ясно. Но не било толкова лесно. Нито парите се изкарват лесно, нито къща се купува просто ей така. А за създаване на здраво семейство да не говорим. И ако не постигна всичко това вероятно ще се чувствам неуспешна. Но тогава, когато направих този план светът не беше такъв какъвто е сега, или поне през моите очи не изглеждаше така. Нямаше толкова негативизъм, алчност и несправедливост. Или си ги е имало и тогава, просто аз не съм ги приемала като пречка. Сега ми пречат и всичко е много по-усложнено. И още по-грешно ми звучи успех.

Но акво означава да имам хубаво бъдеще? Нима, ако не нося костюм и работният ми ден не протича в офис, пълен с отегчени от живота и работата си хора, ще бъда преместена в графа неуспешни? Защо?

Обществото ни затваря в една изключително тясна рамка. Ограничава ни. Казва на различното – странно, на еволюцията – иновация, на личното мнение – наглост, на хората с качулки – престъпници, на онези с костюми – продажници, на 40-годишна жена без деца -кариеристка, на 40-годиша майка на 3 деца – домакиня. А не трябва, но е така. И в такъв свят живеем. Свят, в който границите между правилно и грешно са размити, хората считат бъдещето като единствена причина за настоящето. Моят успех няма да е мой, ако е изграден според представите на други хора. Той би трябвало да е личен. Аз да се усещам успяла. Да съм сигурна, че това, което правя е онова, за което съм създадена и резултатите от него да удовлетворяват мен. Не виждам нищо успешно в придържане към остарели норми и щастие от вече постигнати резултати. За да разбера дали животът, който живея и светът, който ме заобикаля са онези, които искам, не трябва да правя, това, което друг иска. Но обществото не би ме приело, ако съм различна, ако моето виждане не е като общото, ако не намирам смисъл в егоистичното вглеждане в личния интерес. Свий си опашката, па си налягай парцалите… Също като Алеко-Константиновия герой и аз не приемам живот и професия, които да проповядват покорство, страх и примирение.

Успехът не бива да бъде считан като непременно постижение в живота. Зависи от живота. Зависи и от човека.

Например, аз приемам за успех да се събудя сутрин и да не изпитвам ужас при мисълта за деня, който ме чака от другата страна на вратата. За семейството ми успех е да работя в офис. За обществото успех е да се превърна в част от масовото производство на изтощени и разочаровани млади хора.

За мен успех ще е да съм фабрична грешка.

В такъв свят живеем децата на прехода. Децата, които не са ограничени. В нашето време няма Железни завеси, няма граници, няма вечерен час. Да, не съм живяла, когато хората са достигали до своя връх на търпимост и са разрушили стената, която е разделяла света на правилно и грешно. Не познавам онова, което са изпитвали, когато наистина ограничението е било форма на управление. Но живея сега. Израстваме с внушението на идеята, че имаме привилегията да живеем в демокрация. И демокрацията не разбирам. Не знам какво е тя, но не е това, което наричаме с нейното име.

Предполагам, че някой ден е възможно много да си изпатя заради критичното си мислене и неспособността си да казвам не, само защото девет от десет човека също са казали не. И не се срамувам от това. Мислех, че е грешно. Че е по-добре да си мълча. Да си следвам пътеката и да не криввам встрани. Да не давам голяма гласност на мислите си и да се пренебрегвам цялата в името на общото спокойствие. Да уча икономика, защото така правят всички, така е модерно, защото хората ахват когато чуят колко хубаво звучи. Вместо това обърнах гръб на успеха на хората и започнах да следвам своя собствен. За да може, когато ме попитат какво работя, отговорът да ми прозвучи правилен.

Не знам дали е от времето или обществото или от влиянието, което те оказват върху нас. Знам само, че времето ми дава възможност, а обществото я ограничава.

Не че не сме усвоили демокрацията. Или политиката. Или способността си да се развиваме. Не сме усвоили живота. Не се научихме да го използваме като възможност. А ако не животът, какво друго трябва да ни подтиква към улавяне на възможностите, поемането на риск и превръщането им в успех?