Дом на киното, дом на хората

На стълбите пред залата

Трима младежи се опитват да залепят огромен плакат на нов български филм върху стената. „Стъпки в огъня“ пише със странни букви върху него, а с по-малък шрифт: „нестинарството е много повече от танц в огъня, то е тайнство, разпънато между свещено и езическо, запазено през вековете. В real 3D.” Те се подсмихват и си говорят нещо, което не успях да чуя. А след това използват един стол за помощник в начинанието им.

По стълбите, надписани си заглавията на филми, трудноподвижни хора се изкачват, за да са сигурни, че ще стигнат навреме за първия филм от проекта на тазгодишния международен София филм фест, озаглавен „Да, Българско кино!“ Той (филмът) е повече от известен на голяма част от българите, живели във времена, когато републиката e била наричана „Народна“, както и на тези, предпочитали филмовата версия пред книгата на Емилиян Станев. Сценарий и режисура, дело на Въло Радев (познат от филмите: „Адаптация“, „Цар и генерал“, „Осъдени души“ и др.). А главните роли са прекалено познати. Дами и господа! „София филм фест“ и „Дом на киното“ имат изключителното удоволствие и привилегия да ви представят „Крадецът на праскови!“

DSCN0714

Снимка: Иван Шишиев

10 + 10

Това кино е много по-различно от предишните две, до които успях да се докосна. То не е забравено до такава степен, като отговорност за това имат дейните хора, които организират редица събития там. На преден план изтъквам ежегодния София филм фест чрез проектите си: Филм фест за учащи и Да, Българско кино!. Последното е с начална дата и час—16.03.2015, 14:30 ч. Разбира се, това са само подробности. Но на кино, освен с приятел, се ходи и навреме!

„Да! Българско кино“ събира в себе си най-емблематичните филми на родната киноистория, като в десетдневен период почитателите на старото, а и на по-ново кино, имат възможност да видят двадесет киноленти. Те са подредени в два раздела по десет филма, създадени преди и след 10 ноември 1989 година. А самите режисьори на много от лентите представят, както свои, така и чужди филми. Сред тях са емблематичните: Христиан Ночев („Граница“); Явор Гърдев („Дзифт“); Иглика Трифонова („Писмо до Америка“) и Виктор Чучков-син („TILT”).

Завесите се вдигат, като откриват на зрителя белия екран. След малко и светлините угасват. Идва ред на  платното да се появят началните надписи. Годината на заснемане е 1964. Може би затова и в своя първи филм Въло Радев е наречен „автор на постановката“. Постановка, а не филм.           

Музиката, достигаща до ушите на публиката е на Симеон Пиронков, автор на саундтраците на над 40 български филма (без да се броят сериалите, най-известен, от които е „Васко да Гама от село Рупча), анимации, творби за сцена и симфоничен оркестър.

Дочувам разговор на две възрастни дами:

– Тук играе Невена Коканова.

– Да! Невена Коканова и Раде Маркович…

Екранът изписва имената им, като отдолу има и субтитри на английски. Освен тях, „постановката“ показва и други две – Михаил Михайлов в ролята на Полковника и Наум Шопов в ролята на Дьо Гревил. И магията на действието за час и малко става реалност…

Снимка: Иван Шишиев

Снимка: Иван Шишиев

Любов по време на война

Велико Търново по време на Първата световна война! България е на прага на втора загуба в своята нова история. Храна и дрехи липсват. Войниците по окопите са в готовност за бунт. В старопрестолния град е организиран лагер за военнопленници. Там попада Иво Обренович – подпоручик от Сръбската армия. Поради слабата охрана и приятелските отношения с българските войници, младият войник има възможност да излиза и обикаля по чардаците в търсене на храна. В опита си да открадне праскови от градината на Полковника, Иво се запознава със съпругата му—Лиза. И там пламва любовта им. Останалото се е превърнало в легендарна митология за българската кинематография, а романтиката между двамата главни герои (поне според слуховете) се пренася и в реалността. Майка ми, сега жена на възраст, често изричаше името на Невена Коканова с възхищение. Сега разбирам защо!

Филмът завършва внезапно. С плач, убийство и без крайни надписи. И когато това става, оставам леко засрамен—досега не бях гледал „Крадецът на праскови“. Винаги съм го смятал за прекалено надценен от страна на родните кинолюбители. Сега разбирам, че греша!

Не казвам нищо, просто се опитвам да се измъкна от залата, като стреснат заек. Отстрани двама си говорят за миналата прожекция:

– За пръв път виждам толкова хора, които да пълнят залата на стар български филм!

– Да! Залата е наполовина пълна!

Дом на киното, дом на хората!

Домът на киното е най-предпочитаната точка за всеки кинолюбител на българското кино на територията на София. Залата е собственост на Съюза на българските филмови дейци. Едва след 1989 година обаче то се отваря за широката публика. И все пак от тогава и до днешен час то е част от столичната действителност, не само със своя принос към културния живот, но и чрез действията си спрямо образованието на учащите в областта на седмото изкуство (визирам „София филм фест за учащи“, провеждащ се от 2009 г., заключващ в себе си вниманието на хиляди учащи зрители през годините). Целта на киното е само една—да възпита вкус у зрителя към качествените филми.

Локацията на киното е улица “Екзарх Йосиф” 37, непосредствено до Музея на Столицата. Но иначе е навсякъде, защото често се случва да те отведе надалеч, отвъд пространството, чрез множество места, една разтваряща се завеса и един бял екран. Истински дом на всички киноманиаци!

През нощта

Събуждам се в три и половина сутринта с мисли около изминалият ден. С мисли около „Крадецът на праскови“ и двамата влюбени на фона на старите квартали на Велико Търново и хълма Царевец. Всичко е увиснало в един кадър и не се мести. Иво и Лиза  са обрамчени в миниатюрата по мотиви на Емилиян Станев.

Оттам в съзнанието ми прелита друго – жертвите на Първата Световна война, от страна както на българи, така и на чужденци. И за стоте години от началото на световното безумие и политически игри. И тези мисли благодарение на филм, с премиера 9 ноември 1964 година, под режисурата на непознат дотогава човек.  Малка парче хартия изкача в съзнанието ми с надпис: „Точно за такива мигове си заслужава да се гледа кино!“

DSCN0734

Снимка: Иван Шишиев