Българският eгоцентризъм: границите на солидарността

 „Смъртта на всеки човек ме намалява.“ – Джон Дън

Световен траур обзе света през нощта на 13-ти ноември. Атентати на Ислямска Държава отнеха живота на 129 души в Париж и оставиха стотици ранени. Много хора показаха съпричастността си към французите с каквото могат – някои смениха профилните си снимки във Facebook с цветовете на френското знаме, други оставиха цветя и свещи пред посолства и паметници; редица културни обекти осветиха фасадите си с цветовете на френския флаг. В това число и НДК.

Докато наблюдавахме реакциите на нашите български сънародници в социалните мрежи, забелязахме някои особености, които смятаме за симптоми на по-сериозни проблеми. Разбира се, и у нас имаше много съпричастност и състрадание пред лицето на френската трагедия, но границите й като че ли все по-радикално и бързо се стесняваха, за да прераснат в открита злоба и национализъм.

Направихме експеримент. Решихме да проследим част от тези реакции с помощта на хаштаговете #PrayForParis и #PrayForTheWorld във Facebook и Twitter. Под “липса на граници и такт” имаме предвид именно изказванията, които критикуват съчувствието към атентатите – онези хора, които оправдават критиките си с “мизерията”, бедността” и “дереджето на българския народ”.

Източник: Facebook

Източник: Facebook

Въпросите са много и разнообразни, но всички те се въртят около епицентъра на това защо подкрепяме чужди държави, които дори не забелязват нашето съществуване, не знаят цветовете на знамето ни и не са съпричастни към нашето страдание. Тези коментари говорят за по-дълбоки проблеми, отколкото изглежда на пръв поглед. Този текст няма за цел да критикува конкретни позиции и изказвания, а да се опита да набележи процесите и проблемите, които прозират през тях.

1.

Източник: Facebook

Източник: Facebook

2.

Източник: Facebook

Източник: Facebook

3.

Източник: Facebook

Източник: Facebook

Целим да подчертаем социалните и политически проблеми, до които подобен начин на мислене може да доведе. Не целим да придадем по-голяма важност на атентатите в Париж, отколкото на атентатите в Бейрут, Багдад, сваления руски самолет, или която и да е друга атака срещу човечеството, а просто използва случая на Париж като основа да изрази аргументацията на авторите, насочена към българския егоцентризъм и арогантността на дадени хора.

Границите на Съпричастността 

Чужди срещу свои

Твърденията от вида “да, съпричастни сме, но нека не прекаляваме и да не забравяме нашата злокобна участ” са парадоксални. Съпричастни ли сме, или не сме? Средно положение не може да съществува. От една страна, трагедията се признава, но в същото време бива омаловажавана под претекст, че бива да прекаляваме с умилението пред чуждите и да забравяме своето тежко бреме, към което Европа не изпитва съчувствие, но й е изгодно на нас да ни е зле. Някои, като Волен Сидеров например, дори публично се осъмниха в автентичността на атентатите в Париж.

Я не сакам на мене да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле

Бяхме свидетели на много коментари, които излъчваха чувство на огорчение. Такива интерпретации във връзка със случилото се в Париж няма как да се наричат солидарни, напротив такива възгледи са нерационални, нехуманни и егоцентрични. Логиката им е, че след като това не се е случило на наша територия, то не заслужава нашето внимание, като при това се правят връзки между трагедия от такъв мащаб и нашите социално-икономически проблеми, които по никакъв начин не са уникални.

Липсата на солидарност към случилото се в Париж поради идеята че България не е получила подобна симпатия по време на атентата в Бургас, наводнението в Аспарухово, или инцидента в дискотека “Индиго”, е знак на арогантен и егоцентричен манталитет.

Различни фактори играят роля в ядрото на този комплекс. Един от тези фактори е образователната система, която произвежда ксенофобия, национализъм и ненавист и подозрителност към всичко чуждо, най-вече западното. Солидарността, която се научава, създава псевдо-национализъм, базиран не на историческо или литературно познание, а на разбиране на света чрез категории като националност или етническа принадлежност. Това създава единство само чрез много специфични базисни характеристики, така че, за да бъде това единство ефективно, то трябва да върви ръка-за-ръка с противопоставяне спрямо други етнически или национални групи. Това води до категоризиране на човешкото страдание по важност според така конструираните сфери на солидарност. Ако не попада в „нашето“, това страдание става маловажно, особено в контраст на недооцененото, национално мъчение. Както бе споменато вече, солидарността и съпричастността от гледна точка на разума, на морала и на чисто човешкото съчувствие не бива да дискриминират. При такива нагласи емпатията, солидарността и съпричастността няма как да съществуват.

Това се отнася до всеки националистически манталитет, не само конкретно българският. Идолизирането на една нация или една етническа група не създава солидарност, а граници на солидарност и съпричастност, граници които са регресивни и нехуманни, които водят до тесногръди виждания за света и мястото на индивида в него. Национализмът, както и религиозният фундаментализъм, са политически средства, базирани на сляпа идеализация и на вяра, която умишлено заличава критичното мислене.

Не че може да се говори за критично мислене, когато става дума за социални мрежи като Facebook. Но със сигурност може да се види как голяма част от обществото, не само българското, възприема човешката солидарност. Интересен в това отношение беше циркът, който настъпи със сменянето на профилни снимки в знак на подкрепа и после критиката, че това игнорирало трагедиите, настъпили в други краища на света. Мнозина се почувстваха по-добре, като сложиха карта на света, вместо знаме на Франция. И двата похода са банални.

Човешка трагедия не би трябвало да носи знаме, особено като се има предвид международния характер на атентата в Париж. Това е резултат от категоризирането на света чрез граници, чрез националности и чрез етнически принадлежности и е един от основните фактори, които ще допринесат, особено след случилото се в Париж, до нарастващата омраза към бежанци, мюсюлмани и всичко, което е извън изкуствените сфери на солидарност, фокусирани върху националността и собствената група.

За да се избегне неизбежната омраза и агресия, които ще придружат последиците от тази най-скорошна атака от Ислямска Държава, солидарността трябва да премине изкуствено създадените си граници и да види тази трагедия от човешка, а не национална гледна точка. Само така може да се прозре и невинността на бежанците, бягащи тъкмо от хората зад атентата в Париж, и само така може да се разбере невинността на мюсюлманското население в Европа и по света, което страда в еднаква мяра както от фундаментализма, така и от дискриминацията, създадена от липсата на истинска човешка солидарност.

Нека не забравяме, че Ислямска Държава имат план. И планът им бива осъществяван чрез всеки ксенофоб, който гони бежанци и сочи с пръст мюсюлманите. Тези атентати не са без причина. Тези атентати целят да въдворят хаос и масова паника, които да настроят европейските правителства и немюсюлманската им популация срещу мирните и отдавна интегрирани в обществото им мюсюлмани. Обират реколтата. Не след дълго напрежението ще нарасне до степента, в която хората ще започнат да се избиват по улиците. Нека не забравяме граничния полицай, който уби бежанец на границата ни. Първата записана смърт на бежанец в ЕС. Какво се случи в България? Граничарът беше издигнат в национален герой.

Наблюдава се една негаснеща нужда от национални герои, след като ликовете на Левски и Ботев вече започват да избледняват. Само че войната отдавна свърши, България е свободна, а ние още гледаме в калта и чакаме някой да ни вдигне главата, някой национален герой, който да ни защитава и да се бие с несъществуващите ни врагове.