#BulgarianFuture: България: (не)вероятното бъдеще?

Нашата серия #BulgarianFuture продължава с първата ни статия на български. Сега, повече от всякога, трябва да сме критични към нашето съвремие, да сме чувствителни към състоянието на нашето общество. Само така бихме могли да си представим това (не)вероятно бъдеще, за което се борим днес. За него трябва да се говори по-често; трябва да има дебат как би изглеждало то; да търсим плурализъм и различни пътеки към неговото просъществуване. Нуждаем се от естетика на мисленето си, както за миналото, така и за предстоящото. 

БЪЛГАРИЯ: (НЕ)ВЕРОЯТНОТО БЪДЕЩЕ?

 Десислава Христова-Кужидловски

Да се говори за бъдещето на България е не само трудно, а почти невъзможно. Мен винаги ми е било неясно какво искам да правя или къде се виждам след 5 години, камо ли като държава да измислим реални цели и приоритети, които да облечем не само в стратегии, но и които след 10 или 20 години да очакваме да допринесат за по-добра икономика, условия на живот, по-добри перспективи и успешни политики.

Бъдещето се превърна в мръсна приказка и за него говорим единствено в негативни краски[1]. Дори е спряло да ни учудва, че сме на дъното на толкова много класации[2] и оглавяваме тези по корупция[3] и цензура[4]. Представени сме като най-нещастната нация, където разминаването между мястото, което би трябвало България да заема на основата на своите доходи и реалното място, което заема, е фрапиращо[5].

72% от българските граждани определят положението в страната като “непоносимо/нетърпимо” към юли 2013. Спрямо 2012, се отчита ръст на негативната тенденция с 15%. Едва 2% смятат, че положението в страната е “нормално/добро”, a други 22% го определят като “поносимо”.[6]

Живеем си в изобретените си митове, застинали във времето на славното минало. Някои дори с носталгия гледат на времето на комуническия режим и изгубената сигурност. Едно пространство, където стига да нямаш различно мнение, ти е гарантиран москвич или трабант, за щастливците – жигула, тясна панелна квартира, където повечето от предишните поколения завинаги са изгубили свободата си и способността си да мечтаят. И така потънали в страха от провала сме застинали във времето между сега и преди, и поглеждаме със страх към евентуалното утре.

Никога няма да забравя три неща, които свързвам с комунизма и прехода – замръзналите ми вечери и сълзи в напразно очакване на бананите по Нова година; огромната красива кукла на една витрина в Гърция през 1990г., когато за първи път осъзнах, че имаме избор, че има нещо различно от моята страна и от тези празни витрини, купони и опашки за олио и хляб, за банани и цитруси по Нова година. Символите на различните светове, символите на мечтите и успеха бяха толкова ярки, че и до днес контрастът между моят свят тогава и този отвъд бариерата беше потресващ: пълни витрини и магазини, невероятното изобилие от приказките, както и усещане за нещо различно във въздуха, което ме караше да се чувствам още по-смачкана и нищожна. Едно свойство, което добре усвоихме през годините – да се смаляваме навътре в себе си и да скриваме се в себе си и в черупките си и да мечтаем за време, когато ще може да мечтаем…

Третото нещо, което помня от комунизма, е режимът на тока. Може би ще прозвучи парадоксално, но това са най-хубавите ми спомени от детството. Тогава с родителите ми и брат ми си говорехме, баща ми ни разказваше истории, вечеряхме на свещи и си играехме със сенките и различни фигури, които правихме с ръце по стените. Предполагам въобще не е било лесно на родителите ни по онова време да се чудят как да забавляват децата си на свещи, но изобретателността и топлината на тези моменти завинаги ме е убедила в едно, че слънцето изгрява дори и след най-тъмната нощ. Има нещо, което ни кара да продължаваме, дори когато ужасно сме загазили, дори когато сме затънали, дори когато не знаем накъде отиваме, както в онази история с жабите в делвата с мляко[7]Ние оцеляваме въпреки всичко. Но все оставаме на прага… заклещени между преди и сега… в състояние на постоянен преход…

Как от оцеляващи, обаче, може да се превърнем в създаващи? Как от жертви/деца на прехода можем да се превърнем в граждани? Как от обитаващи едно пространство можем да се превърнем в общност? Как от наблюдаващи да се превърнем в участници? Как да се превърнем в мечтатели и как да прескочим собствените си стени и да бъдем свободни?

 

Снимка: Васил Гарнизов

Снимка: Васил Гарнизов

Краткият отговор е: Трудно! Но не невъзможно!

Дали с мечтите си можем да го въобразим и проектираме?  И как може да направим така, че то да е по-добро от днес?

Винаги когато съм претрупана с лоши новини и си мисля, че по-лошо от това няма накъде, се сещам за многото знайни и незнайни герои на нашето време. Тези, които носят в себе си късче от възможното бъдеще.

Може да не ги познавате по имена, но със сигурност сте чували за различните групи ентусиасти, които въпреки тъмнината в тунела, са превърнали живота си в кауза. Ако се огледате наоколо, ще ги видите – в малката градинка пред някой панелен блок, в сайт за подпомагане на лечението на деца в чужбина[8], в работата с хора с увреждания, в безплатните туристически обиколки на София[9] и дори вече в други градове в страната, за различните доброволчески инициативи, обединени в платформа[10], приятели и дарители за бежанците и във всички знайни и незнайни малки истории на различни групи хора[11], които се опитват да променят средата, да помогнат, да запалят малки светлинки и да работят за по-доброто бъдеще на България.

Редица изследвания в последните години показват, че социалните връзки между отделните индивиди са слаби и неустойчиви, че доверието в институциите на пред­ставителната демокрация и в гражданските организации е ниско, както и нивата на участие и доброволстване. Следователно изграждането на общност е проблематично[12]. Тенденцията, обаче, която се наблюдава отчетливо, е потенциалът за мобилизиране на гражданска енергия и активност с организира­нето на неформални структури, мобилизирани от личната кауза за отстояване на права и интереси. Групи от протестиращи срещу застрояването и проблемите в околната среда, срещу различни социални и обществени проблеми, за подобряване на социални услуги и условията на живот; общности от блогъри и активно ангажирани хора, които работят за промяна на обществото и публичната среда.

Съществуват все повече като качество и секторно-определени неправителствени организации (НПО), които заедно с различни групи съумяват да работят за различни важни за обществото каузи и да ги направят видими. Съчетаването на интересите на активните НПО с активните неформални групи има потенциал за устойчиво развитие на гражданско общество.

В основата на тези каузи и синергия между различни групи и инициативи е човещината. Пътят към изграждането на общност и социален капитал (освен по Пътнам и Колман), минава през съумяване да се капитализира една от най-основните и често пренебрегвани добродетели и капитали, а именно човещината и да се възпитат граждани. В училище учим какво ли не, но малко се преподава и учи как да бъдем гражданин и то не само като правна и национална концепция, а като усещане на свобода, права, задължения и позиция, която да отстояваш в публичното пространство (разбирано като концепция за модерната публичност на Хабермас). За мен гражданското образование е задължително условие в това уравнение. Гражданин не се раждаш, а ставашИ то с много усилия и битки. И в декларацията на Ранобудните за образованието, основен акцент беше поставен на гражданското образование и създаването на граждани. Гражданско образование, което ни учи от малки какво е да сме различни и равни, как да мислим критично и да отстояваме позицията си, какви права имаме и защо е толкова важно те да бъдат спазвани, каква ценност е свободата и това да си гражданин.

Бъдещето е дългосрочна инвестиция. Изисква търпение, малко лудост, смелост, визионерство и мечти. 2013 бе една такава луда година на мечти и надежди (дано не изгубим вече постигнатото). Протест, който сложи началото на процес, а процесът вече е мислене за бъдещето; където ценността не е само да бъдеш търпелив, а да участваш, да създаваш сам себе си, да отстояваш себе и да защитаваш свободата си като най-безценното си постижение в една общност на граждани, които искат същото като теб, а именно по-добро бъдеще. Защото да си гражданин не е само протест, а е и процес на отстояване на ценностите и една особена постоянна будност. Единствено граждани могат да упражняват граждански контрол върху публичните политики. Смелостта да мечтаем сякаш тепърва се пробужда и макар да има подводни камъни по пътя, началото на процеса е поставено. Има толкова силни иновативни идеи, които носят онова свежо усещане на промяна[13]

В статия от 19.01.2014 за в. Култура[14] за събитията от 1989г., проф.дсн Георги Димитров припомня почудата на виден антрополог тогава: “Защо никой не вика свобода?” и отговора, че тогава на никого не му е трябвала. 2013г. даде началото на качествено нов момент, а именно процесът на гражданите и тяхното непримирение. 2013г. беше крясък за свобода!

А каква ли ще е 2033 г.? Дали ще сме изгубили още 20 години в преход, дали ще сме намерили отговори на онези настойчиви въпроси за нашето време? Дали ще сме съумели да съхраним постигнатото и да изградим бъдещето си върху жалоните на свободата? Дали ще сме съборили стената? Къде ли ще сме тогава, ще си спомняме ли откъде тръгнахме? Дали ще сме се осмелили да мечтаем?

***

Вървя замислено по жълтите павета, символ на толкова много промени, част от моя жизнен път, част от моите надежди и мечти. 2033г. обещава да е добра. И стената пред Народното събрание я няма. На нейно място е разширената приемна със свободен достъп за гражданите до заседанията на Народното събрание. Има и учебна зала по законотворчество за студентите и учениците от горните класове. Достъпна е и за граждани. Жълтите павета отново са пешеходна зона, а сградите на Стара София са събудени за нов живот.

На мястото на женския пазар е традиционният фермерски пазар на местните производители.

А в бившия партиен дом е музеят на комунизма, с копия от досиета на сътрудници на ДС и емблематични етапи от комунистическия режим и процеса на скъсване с комунистическото минало. Особено обичам да водим учениците тук и да наблюдаваме техните реакции – толкова неподправени и истински. В архивите и прожекционната зала много от тях осъзнават истинското значение на свободата. Много от тях са решили да доброволстват лятото тук и да помагат в архива… толкова много истории още има…

Вървя обратно с учениците от поредното училище, което се присъедини към мрежата за гражданско образование. Учениците са супер ентусиазирани, защото днес ходихме в час на класа да правим мартеници с техни връстници от Дневния център за деца с увреждания. В ръцете си стискам като драгоценен дар ръчно направена кукла от онова момиченце с прекрасните сини очи.

След две седмици ще сме в общината и учениците ще са в ролята на общински съвет. Над 80% от училищата са с електронни дневници, с онлайн интерактивни уроци, малки групи за обучение и формирани различни групи по интереси.

Стигаме до парка Заимов и виждам люлките за хората в инвалидни колички. Навсякъде в градовете е изградена достъпна среда и площадки с люлки. Заедно с ученици и студенти, хората в неравностойно положение идват тук да се люлеят и си организират срещи и клубове по интереси.

Има напълно достъпен регистър на неправителствените организации, където можеш да провериш с какво се занимават и какви дейности развиват, в какви политики участват и по какъв начин могат да ти помогнат ако имаш въпрос или идея за развитие.

Разработена е и смартфон апликация, с която може в реално време да се следи законодателния процес и процеса на формиране и правене на политики в различните сектори – кой дава предложенията, кой участва в комисиите или различните работни групи, как се гласува, какви са мненията за и против.

Говорим си какво означава да си гражданин и да си свободен… и си мисля за онези смели мечти от преди 20 години. За онзи момент, когато все още се блъскахме с глава в стената. 2013 все пак нищо не е било напразно, нали?


[1] Георги Камов: http://nextdoor.bg/destinationbg.pdf

[6] Обществени нагласи- юли 2013: http://www.opendata.bg/opendata.php?q=2&i=896&n=0&t=2&e=7

[12] Христова Кужидловски (2011) Индекс на гражданското общество за България

Европейско изследване на ценностите 2008
Kabakchieva & Hristova Kurzydlowski (2012) Civil society in Bulgaria: NGOs    versus Spontaneous Civic Activism?