Безразличният Запад

След две световни войни, отнели живота на близо 80 милиона души, и една продължителна Студена война, чиито жертви надали биха могли да бъдат пресметнати, днес Западът (в това число и България) е учудващо безразличен по отношение на случващото се в останалата част на света. С изключение на няколко по-важни събития, случили се в Западния свят, между които може би най-значимото бе серията от атентати на 11 септември, обикновените американци и европейци заживяха в относителен мир, пращайки армии зад граница и издигайки високи стени (буквално), смятайки, че по този начин ще се предпазят от настоящите и бъдещите си проблеми. Стените скриха реалността и накараха мнозина да повярват в идеята, че с всеки изминал ден техните лидери превръщат света в едно по-сигурно място. Или поне че държат проблемите трайно и далеч от техния добре окосен и подреден заден двор.

Да стоим с ръце в джобовете, гледайки безучастно, докато къщата на съседа гори, или да се затичаме да я гасим с туби бензин. И в двата случая декларирайки на висок глас, че осъждаме случващото се. Така най-просто може да се обясни западното отношение към конфликтните зони в днешния свят. Глупаво е да се смята, че в епохата на тотална глобализация, което и да е събитие, било то пожарът в къщата на съседа или поредният самоубийствен атентат в другия край на земното кълбо, не влияе на живота на всеки от нас. Днешното активно поколение, което за щастие е виждало ужасите на войната само в учебниците по история и по образователните телевизионни канали, сякаш повярва именно в това. Колективната памет забрави болката и страданието от миналия век и преподреди някои от човешките ценностите.

globalization

Докато конфликти като тези в Украйна, в Сирия и Ирак, в Газа, поради своята относителна географска близост, но най-вече поради икономическите и геополитическите си измерения, все пак продължават да намират място в края на телевизионните емисии, много други, не по-малко страшни, остават забравени или напълно непознати. Ярък пример е случващото се на юг от Магреб, в страни, които трудно биха могли дори да бъдат посочени на картата. На събитията там почти никой не обръща внимание, което води след себе си и съответните последици – най-често просто незнание, неразбиране и апатия.

Правителствата на Нигерия, Камерун и Чад от години (в Нигерия вече близо 15!) се борят безуспешно срещу радикалната ислямистка организация Боко Харам (Западното образование е забранено), а отскоро и срещу отцепилата се от нея организация Ансару. Двете групировки целят да създадат ислямска държава (звучи познато, нали?), управлявана по законите на шариата. Смята се, че за последните 5 години джихадистите са отнели живота на над 5000 цивилни (2000 от които само през тази година, много от тях деца). Периодичните кланета до този момент са принудили над 650 000 души да напуснат домовете си. В края на 2013 г. правителството на САЩ постави спонсорираната от Ал-Кайда организация Боко Харам в терористичния си списък. Малко по-рано тази година терористите се появиха в световните информационни потоци с новината за отвличането на 200 ученички от общежитие в североизточния нигерийски град Чибок. Не бива да се остава с впечатление, че това е единичен случай. Боко Харам е изключително активна в атаките си срещу цивилното население. Само за последния месец убитите и отвлечените са стотици. Преди броени дни бойците на Боко Харам отвлякоха съпругата на вице-премиера на Камерун, след което последва нападение на село в североизточна Нигерия. Убити бяха 28 цивилни, а 97 бяха взети в плен. Дори за неспециалист е видно, че властите не са в състояние да се справят с това предизвикателство и тази терористична организация е извън всякакъв контрол.

Конфликтът в Централноафриканската република продължава вече втора година като следствие на предишната гражданска война (2004–2007) между правителството и бунтовниците от Съюза на демократичните сили за обединение. Днес правителствената армия и християнските милиции Анти-балака са изправени в кървава война срещу организациите от предимно мюсюлманския съюз Селека (в който е и Съюзът на демократичните сили за обединение). Въпреки че Чад, Камерун, Габон, Ангола, Южна Африка, Демократична република Конго и Република Конго изпратиха войски на помощ на правителството, в края на 2013 г. бунтовниците превзеха столицата Банги и назначиха свой президент (предишният бе обвинен в геноцид и престъпления срещу човечеството). Съществува изобилие от данни за използване на деца в бойните действия, масови кланета по религиозен признак и дори канибализъм. Точната бройката на цивилните жертви в този конфликт отдавна не се следи. Счита се, че от началото на боевете над 200 000 души са вътрешно разселени, а 20 000 са се превърнали в бежанци.

Снимка: New Youth Policy

“Светът не е толкова голям колкото мислим”
Снимка: New Youth Policy

Гражданската война в Южен Судан (десетки хиляди загинали и над 1 000 000 вътрешно разселени за по-малко от година), продължаващите атаки на джихадистите от Ал Шабаб (Младежите) в Сомалия и Кения, борбата за отделяне на северните части на Мали (150 000 бежанци и 230 000 вътрешно разселени от януари 2012 г. досега), непрестанните атаки в Уганда… Дори този непълен списък еднозначно показва общата картина на случващото се в централната част на африканския континент. Изходът за мнозина е да тръгнат на север към един по-добър живот.

Тези дни италианските власти съобщиха че, от началото на година рекордните над 100 000 имигранти са пристигнали на италианска територия (78 300 от тях с лодки през Средиземно море). Това представлява 500% увеличение през първата половина на настоящата година в сравнение със същия период на 2013 г. По този начин Италия се изправи на границата на своя капацитет за спасяване и заяви, че ще се наложи да прекрати операция Mare Nostrum (Нашето море). Оттук нататък всичко зависи от Брюксел. Европейският съюз обаче е крайно разединен по повод случващото се. Държавите членки очевидно не могат да се разберат и отказват да бъдат по-гъвкави по редица въпроси, между които и молбите за убежище.

България не остава встрани от тази тенденция, макар и в по-малък мащаб. Наскоро поредната група от 63-ма нелегални имигранти бе спасена във водите край Шабла. 359-те жертви във водите край италианския остров Лампедуза от края на 2013 г. не промениха много. Възниква въпросът дали е необходимо да се чака моментът, в който имигрантите се нуждаят от спасение. Дали трябва да се лекуват симптомите, или да се потърси причината? Въпреки че Европейският съюз е най-големият донор на помощ за развиващите се страни (често повтаряна мантра от европейските политици), очевидно това, което се прави, е крайно недостатъчно. Необходим е изцяло нов подход.

Дори най-бедните и проблемни региони на Европа и САЩ са острови на спокойствие и благоденствие в сравнение със заобикалящата ни отвсякъде несигурност и нестабилност. Режими, потъпкващи основните човешки права, провалени страни, превърнали се в терористични гнезда, огромен брой хора, живеещи при крайна бедност, подложени на всекидневен терор. От огромно значение е възможно най-бързо да осъзнаем веднъж завинаги, че светът не е толкова голям, колкото мислим. Да се изправим пред предизвикателствата с нови политики, които винаги на първо място да поставят ценността на човешкия индивид. Всички вече живеем на една улица, на която пожарите пламват бързо, горят силно и дълго и не се ограничават единствено със съседните къщи. Време да хванем кофите с вода.