Аз не съм Шарли

Препубликуваме текста от блога на автора с негово съгласие.

 

Дванайсет е особено число. Ако сте група хора и сте с един по-малко от дванайсет, сте някак недостатъчно, някак липсва симетрията – един от вас ще трябва да е вратар, няма как. Ако пък сте с един повече от дванайсет, вече сте твърде много. Когато обаче става дума за унищожени човешки животи, дванайсет е нещо кошмарно. Дали ако жертвите на атентата в Париж не бяха журналисти, щеше да има чак такъв отзвук? Вероятно да, но фактът, че сред жертвите са художници-карикатуристи, които са се присмивали на уродливостта в околния свят с надеждата да го променят, внася допълнителен ужас в новините. Защото е посегнато на нещо повече от дванайсет човешки живота – посегнато е на свобода, за чието придобиване милиони са проливали кръвта си в продължение на векове. Свобода, с която днес сме свикнали като с нещо уж напълно присъщо, напълно естествено. Свободата да имаш идея и без страх да я споделиш със света.

 

#JeSuisCharlie… Не, аз не съм Шарли. Не само защото не бях чувал за списанието до днес и не само защото не знам френски и едва ли бих разбрал какво пише в него. Не съм Шарли най-вече защото не съм сигурен, че имам куража, който са имали тези хора, за да правя това, което те са правили. Едва днес видях някои техни карикатури. (Бел.р.: Можете да разгледате някои от карикатурите на изданието тук.) Съгласен или не с посланията им, не мога да отрека едно: тези хора са били много смели. Като човек, работил в медии, а и в момента работещ с медии, аз се запитах дали бих имал такава смелост, такъв кураж, такива големи топки, че да тегля една майна на комфорта на политическата коректност и да правя такива неща. Не знам, честно казано. Не съм сигурен. Така че до доказване на противното, аз не съм Шарли.

 

Замислих се и друго: ами ако това се бе случило в моята страна? Ако някаква шайка страхливци с автомати влязат в някоя редакция и започнат да стрелят по хората в нея, а после се приближат до стенещите ранени и ги доубият от упор? И ми стана наистина много страшно и ще си позволя да обясня защо.

 

Изобщо не искам да морализаторствам. Не искам и никого да обиждам или обвинявам, най-малкото познатите и приятелите си из редакциите, но не мисля, че българските журналисти за застрашени от подобен атентат… И това всъщност е хубаво. За съжаление, основната причина, поради която това не може да се случи тук, е, че никой в България не би поискал да убива журналисти просто защото няма за какво. Просто не се налага да се убива журналист, нито като наказание, нито за назидание.

 

Пред Френското посолство в София.  Снимка: Бисер Дянков @laleelay

Пред Френското посолство в София.
Снимка: Бисер Дянков @laleelay

Не, категорично не искам никой български журналист да пострада заради работата си, но и не мисля, че вероятността за това, макар и да съществува, е голяма. Наистина – просто няма за какво. Не, не – изобщо не генерализирам. Зная, че има мнозина наистина големи професионалисти в този бранш, честни хора, достойни, които непрекъснато пишат и показват неудобни и неприятни истини, назовават нещата с истинските им имена и посочват директно виновните за какво ли не. Въпросът е какво се случва, какъв е резултатът от тяхната работа. И то е… Нищо. Или е твърде малко, за да има значение.

 

Огромната част от медиите сменят ориентацията си още вечерта на деня на парламентарните избори и макар да знаем защо, как и в чия полза, това е проблем за шепа хора, които в същите тези медии на другия ден са обявени „платени от другите“ и всичко свършва дотам. Заплатата си е заплата и дори честният, готин, умен, знаещ и можещ журналист трябва да яде.
Разследваща журналистика на практика няма, а няма, защото всяко журналистическо разследване, дори и най-изчерпателното и професионално направеното, спира безвъзвратно на входа на съдебната ни система, която би трябвало да е ултимативният съдник. А (слава Богу) в единичните случаи, когато някой по-нервен потърпевш от работата на журналист наистина му посегне, виновни няма, няма поръчители, няма и осъдени.

 

Хората от „Шарли“ загинаха, защото са вярвали, че със сатирата си срещу много неща, включително радикалния ислям, могат да постигнат нещо добро и са имали смелостта да правят това във Франция, страната с вероятно най-многобройно мюсюлманско население в Европа. Дали са били прави или не – вече няма значение. Има значение това, че са имали смелостта да използват гореспоменатата свобода. А в България дори нямаме сатирично списание или поне аз не съм чувал за такова. Хората от „Шарли“ не са се бояли, че ще засегнат някого със своите карикатури. В България смелостта на медиите свършва с публикуването на видеозаписа на нечовешкото доубиване на ранен, стенещ от болка, паднал на земята френски полицай.

 

Да, това ме потресе и изуми – дори „сериозни“ медии публикуваха този видеозапис. Ако имаха запис на смъртта на художниците от „Шарли“, сигурно щяха да пуснат и него. Ето така използваха българските медии същата тази свобода, заради която загинаха онези хора…  За няколкото клика в повече, буквално изчукани с кръвта на дванайсет човека в Париж.

 

Надявам се поне някой в тези софийски редакции да се е замислил как биха се чувствали близките им, докато гледат по телевизията и по интернет записа на тяхната собствена смърт, отново и отново и отново? Та нали точно това искат онези маскирани страхливци с калашници, които избиха хората в Париж – ужасът да бъде пълен, повсеместен, глобален, сензационен. Това е смисълът на тероризма – актове, в които дванайсет или стотици, или хиляди стават преки жертви, но още много милиони са ужасени, потресени, уплашени. Както вече казах на друго място, разликата между новината и голата шок-сензация в случая беше няколко фрейма от видеото, които повечето световни медии пропуснаха…

 

Някой постна в туитър една от карикатурите на „Шарли“: Мохамед, който казва: „Много е трудно да те обичат тъпанари“. А сега, ако сте прочели дотук, идете и прочетете коментарите под статиите за атентата в българските медии… Предупреждавам – гнусно е. Но дотам се стига, когато свободата да можеш свободно да кажеш това, което мислиш, е разменена за излюзорното спокойствие на някаква криворазбрана „политическа коректност по български“, а сатирата, критиката, смелостта и истината са заменени от поредната дописка по фейсбук статуса на някоя фолк-звездица или от прогнозите на „нумероложката на Берлускони“.