Забравените часове на един друг Лондон

 „Г-жа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята“. Тази незабравима фраза слага началото на пленителната книга на Вирджиния Улф – „Г-жа Далауей“. И постепенно въвлича читателя в същността на нейния Лондон, онзи от 20-те години на миналия век.

Централен Лондон, 20-те години. Снимка: Damn Funny Pictures.

Централен Лондон, 20-те години. Снимка: Damn Funny Pictures.

Страница след страница читателят се привързва към емоциите на дребно-буржозната чувствителност и засилената себекритичност и самоомраза на Клариса Далауей. Срещу тях от друга страна с пълна сила се противопоставя авторитарната психодисциплина на травмирания от войната двойник на Клариса – Септимус Уорън Смит. В този сблъсък, поставен върху съвършено построената сцена на онзи Лондон, се корени обаянието на книгата като една от най-точните и безкомпромисни критики на британската култура и идентичност.

Тук искам да ви предложа една по-различна идентичност на другия Лондон, която постепенно изчезва в мъгливото минало. За мнозина писатели формирането на разказ за дадено място и пространство често придобива острo политическо измерение. Литературният критик Джон Фрийман смята, че „разказът олицетворява и осветява една друга история и усещания, които до този момент са били невидими“. Това е създаване на език, който до този момент е бил безмълвен.

И така, аз реших сам да пресъздам подобна мислена карта на Лондон, обръщайки поглед на изток от сантиментите на г-жа Далауей. Тръгваме от шосето „Бетнал Грийн“. Обръщайки поглед към малките улички вляво и вдясно, аз усетих как нахлува внезапен неизживян спомен от един друг свят. Преди само сто и тридесет години тези улички и малки капилярчета на Бетнал Грийн са станали дом на една от най-големите имигрантски вълни (най-вече на руски евреи), образувайки най-бедния лондонски квартал.

weavers-cottages-exterior-800-web_jpg_5000x360_upscale_q85

Кросланд Скуер, Бетнал Грийн – къщи на тъкачи от 19-ти век. Снимка: ower Hamlets Local History Library and Archive

А само няколко улици по-надолу, където днес се намира сградата на London Fruit and Wool Exchange, някога се е простирала ул. „Дорсет“ – най-опасната и известна със своята мръсотия улица в историята на Лондон. В една статия за Daily Mail от 1901 г. Дорсет е описана така:

Тук намираме място, което се изтъква с най-малко един опит за убийство месечно, с убийство във всяка къща и с поне една къща, в която е имало убийство във всяка стая. По правило полицаите ходят там по двойки. Глад дебне из малките улички, докато утрешните престъпници се заформят там днес.

Тази забравена уличка, този някогашен свят на проституция, беднотия, епидемии и смърт е само на трийсетина минути пеша от маршрута на героите от „Г-жа Далауей“.

Освен това не повече от петнайсет години разделят живота и съдбите на едните и другите хора. Наистина е впечатляващо как една голяма част от света, описан в „Г-жа Далауей“, е останал непокътнат и до ден днешен. Биг Бен е все още тук да напомня за наближаващия ни край и за отминалите години.

Ние все още се борим със същите екзистенциални кризи, присъщи на средните класи по онова време. Днес продължаваме да се намираме там, където винаги сме били. 

Но пристъпиш ли отвъд невидимата бариера, изведнъж се озоваваш в светa на непознатото, започваш да обитаваш паралелната реалност на тази история, която ние така често приемаме за даденост. Озоваваш се в историята на хаоса, безумието, липсата на хигиена, демографски контрол, деспотизъм. История, погребана точно тук – под сградата на лондонския Fruit and Wool Exchange.

Кой не е чувал митовете за Джак Изкормвача? Само на няколко метра от невидимата вече улица „Дорсет“ неговият образ внезапно изскача пред мен. Озовал съм се пред кръчмата Ten Bells („Десет кегли“), доскоро известна под старото си име „Джак Изкормвача“. След като общността настоява, че не е редно кръчма да е кръстена на сериен убиец, името е сменено. Но зад това решение човек може да открие много повече неща – промяната на името е вид заглушаване на отминали животи, забрава на един исторически разказ. Градът, в който Джак свободно се е движил, днес изглежда митически или дори въображаем, но тези пространства са съществували и подобни хора са се вихрили като пряко отражение на социалните условия в един Лондон, който никога не сме познавали.

Лондон в началото на 20-ти век представлява битка между лудостта и разума – между реда и хаоса, между модерността и античността. Това е последният напън на индустриалната революция чрез градско преустройство.

Пиша тези редове в известната кръчма Blind Beggar („Слепият просяк“), чиято архитектура говори много за прогресивното развитие през годините, както и за скритите процепи на очакваната историческа последователност. Ето какво казва известната балада от 13-ти век, на която е кръстена кръчмата:

             Моят баща е известен –

            мръсният просяк от Бетнал Грийн.

            Ежедневно там седи и проси

            клетият баща на хубавата Беси.

Баладата разказва историята на човек, загубил зрението си в битката за Евършам през 1265 г. За него разказва и изследователят на литературната история Перси в книгата си „Реликвите на древната английска поезия“, публикувана през 1765 г. – точно 400 години след битката и точно 200 години преди едноименната кръчма да придобие славата си.

Тази кръчма символизира началото на един друг безкрайно интересен момент в историята на Лондон. През 1966 г. двама гангстери, известни като близнаците Крей, хладнокръвно убиват писателя Джордж Корнел пред кръчмата и въпреки множеството свидетели, никой не се осмелява да проговори и престъплението остава безнаказано. С това събитие се поставя началото на десетилетието на организираната престъпност, а 1966 г. става годината на недосегаемите.

Младите братя Крей с майка си Виолет. Снимка: BBC

Младите братя Крей с майка си Виолет. Снимка: BBC

Мястото се превръща в символична симбиоза между беззаконието, властващо в началото на века, и примамливия жар на модерния капитализъм.

Днес „Слепият просяк“ е просто една дребна забележителност. Тя е напълно обновена и предлага приемлива селекция от бири. Никой не ходи там, за да си припомня за близнаците и за вихъра на недосегаемите, а тъкмо напротив – за да се отдалечи, да забрави тези времена. Всичко това остава днес като един пореден холивудски мит.

В пътечката ни по нишката на времето усещаме една същностна и видима промяна. Аристократичността и сдържаните нрави на висшата класа, така характевни в света на „Г-жа Далауей“, често се използат като ориентир за времената след Първата световна война. Безспорно за всички също е, че „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“ са еквивалентният ориентир за 60-те години, отбелязващи характерната нарастваща пропаст между поколенията.

За мен Лондон през 60-те представлява младият Мик Джагър подлудяващ публиката на малък, задимен бар със стари блус парчета на Мъди Уотърс.

Никой дори не си представя сценарий, в който да се примесват живота на Франк Синатра и историята на Кръстникът – мъже с черни костюми да се събират в западен Лондон в джаз заведенията заедно с другите известни гангстери. Не – образът винаги е бил секс, наркотици и рокендрол, нали така? Е, явно не е било точно така. Ще цитирам спомен на единия от близнаците Крей – Рони, от автобиографичната му книга „Моята история“:

Това бяха най-хубавите ни години. Наричаха ги „Годините на суинга“. „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“ владееха поп музиката, улицата „Карнаби“ владееше модния свят… аз и брат ми владеехме Лондон. Бяхме недосегаеми.

Ние владеехме Лондон… Но чий Лондон? Кой владее града днес? Търсейки пътя из улиците назад във времето, непрекъснато осъзнавам дълбокия и непоправим разрез между време и пространство. Времето откъсва пространството от миналите му функции, налага му нови, властващи идентичности. Ето, например районът, в който се разхождам днес, е място на студентски живот, ексцентрични и красиво облечени млади (и не толкова млади) хора, и, разбира се, етническо многообразие. Оглеждам градския пейзаж, опитвам се да запаметя всеки един детайл и въпреки това виждам единствено как улиците, магазините, сградите изцяло отразяват тези лица. Да, мнозина винаги ще помнят Стоунс, защото те винаги ще са на мода. Някъде по пътя обаче забравихме кубинските цигари и каскетите и оставихе годините на суинга на волята на историците.

Това беше моят скромен опит да поставя началото на една пътна археология на уникалното потекло на другите истории, скрити под цимента в Лондон.

Те са част от един свят, от който ние сме обречени да бъдем откъснати; свят, завинаги погребан под сградата на Fruit and Wool Exchange.

И така, подготвяйки се (най-накрая) да напусна кръчмата на Слепия просяк, осъзнах как постепенно съм бил приманен отново да поема по пътеката на една история, която вече е невидима.

От Джак до Близнаците и обратно през Баладата до Клариса – това е една приказка на забравените часове на един друг Лондон.