9 квадратни метра

Какво определя личността? Какво я прави човек? Способността да говори, мисли, действа. Разумът. Емоциите. Добре, но какво определя човекът конкретно – кое оформя всекидневния живот, частната сфера – колко крачки трябват, за да стигнеш от работата до леглото; от леглото до банята; от банята до кухнята? Какво е личността, когато се сведе до четирите стени около нея?

Да го кажем направо: имат ли човешките същества характеристики, които са универсални и принадлежат на всички, или те могат да бъдат моделирани и възпитани от средата? Помислете за всяка основна обществена институция: затвора, болницата, лудницата, училището. Всички те са определени изключително за един вид човешко същество: девианта, болния, лудия, детето. Тези примери са важни, защото се фокусират върху зависимостта и външния авторитет. Те са показателни и за обществото като цяло – всеки се самовъзпитава, за да се държи нормално, така че да не бъде възприеман като болен, девиантен, луд или инфантилен.

Но какво ще стане, ако цяло едно общество е затвор – границите са затворени, свободите – редуцирани, властта – централизирана? Какво може да се каже за начина, по който хората са моделирани от тоталитарните общества?

Нека разгледаме режима в България. Най-фундаменталното определение за едно човешко същество след 1945г. е 9 квадратни метра. Това е цел и мечта; нормативното идеално пространство, което трябва да бъде разпределено за всеки индивид, за да може той да задоволи базисните си нужди.

panelki

Раздвоената идентичност: символичното прераждане на панелния блок след 1989. Снимка: Николай Николов

Това е сглобяем панелен блок – най-важният и дълготраен паметник на социализма. В Съветския съюз и Източна Европа, панелният блок става широкоспектърната панацея за огромните жилищни проблеми, провокирани от насилствената индустриализация и колективизация. Панелните блокове са центърът за установяването на „новия социалистически начин на живот“ и биват проектирани, за да посрещнат нормата от 9 квадратни метра на човек. Това обаче не се случва. Заради големия прилив на хора в градовете, бавната технологическа иновация и финансовите затруднения, номенклатурите, според които са изградени действителните размери на масовите жилища, за индивида остават едва 7 квадратни метра.

Photo by: Aleksandar Stanishev

Мозаечно отражение на българското общество. Снимка: Александър Станишев

Първият панелен блок в България е построен през 1963 г. Днес повече от една четвърт от населението живее в панелни блокове. Преходът е значителен: за по-малко от 40 години България се превръща от предимно селско общество (80% от населението през 1950 г.) в едно от най-урбанизираните общества в Европа като цяло (малко под 70% през 1990 г). Прехвърлянето от селската къща в панелният блок не става лесно. Първите, които приемат новия социалистиечски начин на живот, се борят с преодоляването на предишните си привички и идентичности. Някои водят селскостопанските животни и ги държат на балконите или във ваните си; други отглеждат зеленчуци в междублоковите пространства; много държат леглата в кухнята си, традиционна използвана като стая за гости.

Екзистенциалната криза и скъсването с миналото са из основи – в това интервю с възрастен мъж, родом от малко селце, наречено Сладун, се казва:

Отивам в града (София) при сина и снахата. У един блок, в “Младост” му казват. Питам тук стари хора не живеят ли, че “Младост” се казва? Ама блок – цялото село да побереш в него и пак ще остане! Живеят на 12 етаж. Кажи-речи – до небето. Ама имало баня в апартамента. Баня, баня, ама една щипка сол няма от кого да вземеш! Нови сме – казват – те не познават съседите. И това ако е живелище – здраве му кажи!

Адаптацията към живота в панелния блок е трудна. София става нещо като преходно място – нито град, нито село; нито със селски, нито с градски жители. Място на пълна промяна на идентичността и преподреждане на всекидневния живот. Това се превръща в една от основните теми в популярната култура през 70-те години. Филми като „Последно лято“ или „Дърво без корен“ се фокусират върху дълбокото чувство на носталгия по изгубения рай на селото, изпитвана от голяма част от мигриралото население. Главният герой в „Дърво без корен“ изобразява „селянин“, който е откъснат от селската си околна среда и се оказва абсолютно неспособен да се адаптира към условията на модерния градски живот. По-важното – филми като „Селянинът с колелото“ разгръщат въпроса за адаптацията още по-дълбоко – главният герой е показан да отглежда прасета пред новопостроения си блок.

The unyouthfulness of the panel ecosystem. Photo by: Aleksandar Stanishev

„Немладежкостта“ на панелната екосистема. Снимка: Александър Станишев

Днес Младост е изгубил своя младежки дух. Той е бетонено пространство, заседнало между миналото и настоящето. Панелните фасади са цветна мозайка на индивидуалната свобода. Тези фасади са визитките на жителите им – директно отричане на абсолютната хомогенизация на архитектурата преди 1989 г. Това е промяна в отношението межу архитектурата и човешките същества. Панелните блокове вече не служат за моделиране и дисциплиниране; те те са лицето на промяната.

Означава ли демокрацията повече от това да разполагаш с правото да боядисаш балкона си в розово? Не значи ли също свобода на движението, бавно изпразвайки панелките отвътре-навън. 9-те квадратни метра остават като идеал на едно отминало поколение, докато панелните блокове продължават да доминират небосвода на градския пейзаж 25 години след падането на социализма.

Разберете повече за рубриката ни РЕТРОГРАД тук.