Съединението прави силата: стени, страх, София

Преди няколко дни, някои от нас си спомниха и честваха 24-та годишнина от падането на Берлинската стена – и следователно – 24 години от падането на тоталитарния режим в България.

Garnizov strah steni

Снимка: Васил Гарнизов

Но истината е, че стената никога не падна у нас. Ние не усвоихме нашата революция; режимът и главните политически лица останаха и те наложиха пътят и посоката на така наречената ни „демократизация“. Падането на Берлинската стена всъщност е най-прякото отражение на толкова фиктивната ни революция и фасадна демокрация.

Днес, някои от нас знаят, че поради точно тази причина, въпреки опитите от 1997-2001, декомунизация няма; и по-точно, тези хора знаят, че нивото на РЕкомунизация е безпрецедентно днес. Каквото и да опитват тези хора, както и да се борят срещу тази въздесъща доминация на миналото върху настоящето, тя е на пръв поглед достигнала и до най-малките капиляри на нашето политическо тяло.

Истината е обаче, че тази доминация започва безрезервно да капитулира: всеки един боядисан комунистически паметник, всеки графит и всяка рисунка върху Стената, всеки ден от протеста, изпиват капка по капка каквото е останало от силата на тази доминационна система. Остана им една единствена институция, последният бастион – Народното събрание.

По думите на Христо Христов: “По ирония, 24 години след 10 ноември 1989 г. бившите комунисти, които днес отново управляват България, издигнаха около Народното събрание нова българска Стена, която не обединява, а разделя нацията.”

Някои хора знаят, че тази Стена, както старата, се издигна, за да защити отслабналата комунистическа власт; знаят, че днес бившите комунисти и ченгета превърнаха сградата в затвор и я пазят с всичките сили. Само тя им остана.

Цели 45 години комунистическия режим територията на България е била окупирана; днес е само Парламента. Тогава с тел, куршуми, кучета, и всяване на страх се предпазваха границите; днес с полицейщина, терор, и барикади.

Цели 45 години налагаха обществена репресия и отнемаха свободата присъща на един гражданин; днес от години насам, първо се опитваха да ни отнемат свободата на словото, чрез абсолутно заглушаване и манипулиране на медиите; но най-важното е, че днес тези бивши комунисти се опитват отново да ни отнемат свободата на движение.

Тогава, както и сега, тези личности практикуват политика като продължението на война чрез други средства. Тогава, както и сега, значението на думата свобода, е с цел да важи само за тя и се способността им да отнемат на другите тяхната свобода.

Но, както никога преди, както някои хора знаят – те са слаби. Те загубиха битката за това кой определя истината, както за последните 24 години, така и за близкото минало; отнехме им правото да говорят като част от нас и от тази нация, което толкова дълго и усърдно градиха през годините.

Властта е изолирана – нейния глас и нейната истина – делегитимирани, колкото медии и журналисти да бъдат купени. Те го знаят и са отчаяни. За това опряха до последния им останал шанс да задържат каквото им е останало – силата.

 По улиците милиционерите всяват страх, събират лични данни, ходят по адрес за разпит, викат наизуст законовите си права… А събранието си седи барикадирано. Но по тези силови, по-сигурни, нови метални заграждения, се виждат рисунки, графити, карикатури на хората, които имат нужда да бъдат предпазени. От кого? Отговорът е ясен, просто човек трябва да надигне поглед, след като се е посмял на черепния портрет на Орешарски или свинския поглед на Пеевски и види какво е изписано над входа на тази не-сграда:

         Съединението прави силата

Този надпис, вече не важи за нас, защото е от другата страна на Стената. В момента този надпис се отнася единствено и само за тях – да им напомня, че само докато останат единни, докато тяхната доминaция продължава да достига и отравя и най-малката частица на обществото, само тогава ще могат да останат силни в изградената от тях фасадна демокрация. Тяхното съединение означава нашето разединение и тяхната сила означава нашето безсилие.

Днес този знак означава само едно – физическото съединение временно им позволява да останат на власт – физически. Но те загубиха битката и те знаят това.

За разлика от преди, днес Държавата вече не може да определя дискурса, да претендира, че някой я слуша или че и е останала и капчица легитимност. Политическата същност на българското общество вече не зависи от гласа на Държавата; има един друг глас, който в момента е единственият с достъп до истината – и той се намира в съседната сграда – Софийския университет.

Там в момента се консолидира новия дискурс и обект на българската демокрация. От там изтича, и малко по малко просвещава, засилваща се цивилизационна сила. Там се заражда и нашата закъсняла революция.

Двете сгради – едната барикадирана с метална стена, осмяна и изоставена, символизираща последния остров на контрол останал на комунистическото минало – от другата – сграда предпазена от група млади хора с идеали, символизираща еманципацията от цялостните граници наложени върху нашата личност и, което по-важното, възможностите да ги преминем.

Скоро, вратите на университета ще се отворят, там ще останат да учат същите студенти, които го пазят и днес; това ще се случи и със съседната сграда, но там никога повече няма да бъдат допуснати тези, които така упорито се крият там. Те го знаят – и за това хвърлят всички сили да се поразтъпчат с корумпираните си костюми и дебели глезени по червените килими.

И точно тук се намира и най-важната ни политическа длъжност – да сравним тези две сгради: тази разпадаща се доминираща политическа система срещу засилващата се идентичност на българската нация и веднъж завинаги да запомним видът на злото, да критикуваме и осмиваме всички институции и дискурси, които влагат всички сили да изглеждат неутрални; да изобличим тях и хората, които ги поддържат в политическото насилие, което винаги се е упражнявало чрез тях, докато маските и барикадите им не паднат. Това е единственият начин – веднъж завинаги –  да ги преборим.

Николай Николов|Борислав Гиздавков