София ме чака

Нямам търпение да си взема самолета и да полетя за София…

Да ме събудят, като светне лампичката за слагане на коланите преди кацане, и да погледна през прозореца – вече съм си вкъщи.

Докато се снижава самолетът, ще започна да намирам познатите елементи – Витоша, Александър Невски, НДК и Телевизионната кула. После ще проследя Цариградско шосе до панелните блокове в Младост, а накрая ще видя и светещата писта за кацане на летище „София“.

Като кацнем, ще очаквам с нетърпение хората в самолета да се разпляскат. Някой ще се изправи в момента, в който се приземим, и ще тръгне да си вади багажа. А друг пък ще си включи телефона безцеремонно, защото много бърза да се обади на посрещачите: „Кацнахме, тръгвай, хайде“.

Мен пък тогава ме сърбят стъпалата да ставам и да излизам от този самолет, за да ми замирише на зима. Няма такава зима във Великобритания – студът не те щипе по същия начин. Снегът рядко се задържа, а и не е същият… Планините също липсват от пейзажа. А един пейзаж много се нуждае от планини.

Снимка: Нико Митов

Снимка: Нико Митов

Всички тичаме към паспортния контрол, после нервно си чакаме куфарите. Нямаме търпение. Или всъщност може би само аз нямам търпение да си стигна, да съм си „в нас“.

Наш’те са много смешни всеки път, като ме посрещат, как гледат от най-отзад кога ще изляза – точат си вратовете и пристъпват нервно от крак на крак. Баща ми винаги ми казва, че съм завила в грешната посока: „Нали винаги те чакаме отдясно на входа!“. Все не се уцелваме.

И прегръдката…

Няма такава прегръдка като тази на мама на летището. Тя е толкова силна, все едно никога няма да ме пусне отново. И толкова дълга сякаш да компенсира за всеки изминал ден, в който не е имала възможност да ме прегърне. И толкова топла, че веднага ме кара да се замисля защо ли някога съм я напуснала.

В колата към вкъщи винаги очаквам нещо да се е променило в моя град. И понякога забелязвам нови сгради или пък ремонт на някоя стара. София си расте със или без мен.

Стигаме пред блока, който освен че остарява, става и все по-сив. Но вкъщи е уютно. Всъщност това е най-уютният дом на света.

Майка ми бърза да отвори куфара в стаята ми, все едно нещо ще им стане на дрехите, ако поседят вътре още малко. А хладилникът е пълен с всичката храна, която някога бих могла да си поискам. Има много повече, отколкото мога да изям, дори и само това да правя.

Вечеряме, говорим си. Много искам да не ги оставям пак, но толкова много ми се излиза. Няма как, те знаят. Но може би не знаят, че ако можех, щях да спра времето и да си седя при тях.

После като заспят, ще го пусна пак и ще тръгна към центъра. Ще сляза на спирката на стадиона и ще се запътя към Ани. Искам да тичам, за да се видим по-бързо, но в същото време не искам да пропусна нито една своя стъпка по Графа.

sava123

Снимка: Сава Ташев

Толкова много неща искам да направя, докато съм си в София, на толкова много места искам да отида и толкова много хора искам да видя. Уви, няма да ми стигне времето.

Ани е измислила плана за вечерта, но първо ще се видим с Лора и Тити, може би евентуално дори и с Нико. В някакъв момент ще се присъединият и другите и ще се озовем в някой нов бар, който се е появил, докато ме е нямало. Нов бар, но хората са същите. Прекрасно е, не мога да си сваля усмивката от лицето. Краси също е там, но с нея почти няма да си говорим. Нали се виждаме постоянно в Лондон.

Любака неизменно ще звънне към два-три часа през нощта и някак си в един момент ще се озовем на закуска в Петък.

Някоя от тези вечери вместо да си взема такси, решавам да се разходя. Най-обичам да тръгна от Съдебната към Софийския и накрая да се озова на Орлов мост. Всеки ъгъл по този маршрут е познат, всяка улица е изживяна. Там са големите компании на Народния, които ми напомнят на нас в началото, като заминахме. Половината учат в чужбина и страшно много се радват да се съберат през ваканцията. Или пък на „Кристал“, където малкият бар прелива в цялата градинка и оглася района. Народното събрание, жълтите павета, Университета, паметника и Орлов.

Взимам си такси, че става студено, а и ми свършват цигарите. И всеки път разговорът така се развива, че шофьорът накрая разбира, колкото и да увъртам, че живея в чужбина. Започва да ми разказва как и той иска да заминава, защото тук било много гадно. Нищо не се оправяло, всички били престъпници и животът бил много гаден. Аз му вярвам и му казвам да заминава, че ще се оправи. Работа има, ако и малко език знае – супер. Но е трудно, не са същите хората, няма го семейството, приятелите.

Ще му липсва София, казвам му аз. Той не ми вярва.