(скъпо)Ценности

Часът е 12:56. Гледам часовника, който милият ми дядо ми беше завещал. Навивам го, за да поддържам живота му, и едновременно с това се връщам назад във времето, когато бях на безброй години (тогава не можех да броя). Молех го да ми разкаже какво сънува след следобедна дрямка. Дядо вече го няма и аз тъгувам.

Снимка: Гергана Динева

„Когато бях на безброй години“
Снимка: Гергана Динева

Тъгувам, че не зная къде да търся щастието. Питам се дали е просто в обратната посока на тъгата, защото нея намирам толкова лесно. Причината, казвам си аз, е, че съм развил силно чувство за притежание на успех. То е мое, сякаш не би трябвало да се боря за него – заслужавам успеха, мисля си аз. Пагубно е да си амбициозен и нетрудолюбив. Хората (Хенри Форд по-точно) услужливо напомнят – 99% трудолюбивост и 1% талант. Но всъщност двете условия са равностойни – едното не може без другото. Този 1% решава всичко… и нищо. Както поетът Алън Гинсбърг споделя, има само няколко случая в творчеството му, когато е усетил истинската сила и чистота на гласа на изкуството.

Тези от нас, които познават стиховете му, могат само да му завиждат, в най-добрия случай благородно. В неговата поезия, за жалост, се крият объркани анархистки и комунистически привкуси, които малко или много осмиват толкова рядко постижимата висота на творбите му.

И все пак поезията му е социална, а музата му – американското общество. Винаги съм се чудел какво би било да да живееш през 50-те години в Америка и ако имаш много, много голям късмет – в Ню Йорк. Защото какво означават 50-те за нас? Нищо – това са отнети, репресивни времена, изкуствени, немислими и чужди. Това са годините на концлагерите и високоговорителите по главната в Бургас. Като по книга на Оруел.

Докато някои от нашите родители са се кътали в „Тунела“, за да слушат кой знае откъде докопана (смъртоносна) плоча на Бийтълс, то Алън Гинсбърг, Джак Керуак, и малко преди тях – Уди Гътри, преоткриват Американската мечта. Тя вече не олицетворява богатство, къща, семейство, кола; мечтата е друга, смисълът е променен. Търси се именно освобождението от тези материални притежания – да пътуваш на стоп от Ню Йорк до Лос Анджелис (през Денвър, винаги през Денвър), за да докажеш на себе си, на родителите си, на цялата система, че всичко, от което се нуждаеш, за да бъдеш щастлив, е свободомислие.

В България, разбира се, свободомислещите и стопаджиите са били народни врагове. Следва безмилостно подстригване на тъмно в някоя милиция (примерно в Карнобат) и после хайде обратно, без бакенбардите обаче, към София. Аз не съм живял социализма, но някак го изпитвам. Тежи ми. Усещам присъствието му точно като неразградимото телесно присъствие на Владимир Илич Ленин.

И затова свободомислието не е равно на щастие само по себе си. Човек има нужда от доказателства, защото светът, в който живеем, вече не е черно-бял. Оказва се, че въпреки всичко, предоставено ни от семейство, приятели, образование, ние все пак изпитваме дълбоко безпокойство относно това какво ни очаква. Съвременните социолози твърдят, че живеем в свят, в който нещата се променят много по-бързо, отколкото можем да ги осмислим и възприемем.

Аз лично се съмнявам, че причината е (единствено) тази. Смятам, че това чувство на притеснение идва от непоколебимата ни мисъл, че ние заслужаваме да бъдем щастливи, защото нищо не би трябвало да ни спре да постигнем мечтите си. Американската мечта – всичко е възможно. Имаш избор – остани в България, отиди в чужбина, взимай наркотици, имай семейство. От теб зависи. Ти решаваш. Няма нищо по-хубаво от това да имаш избор.

Но изборът идва без посока за развитие – ти решаваш, съответно ти носиш отговорност за своя живот, както и до голяма степен за щастието на най-близките си хора. Изглежда, защото всеки миг е сега, всяко решение е от значение, животът ти също има значение. Някъде там те чака щастието. Не само ти да знаеш, че съществуваш, а колкото се може повече хора да го оценят.

Значи не само да си свободолюбив, а да търсиш смисъла си в света, доказателства за това, че „аз съм от значение, тук и сега“. Преди това осъзнаване е било тясно свързано с философията на Просвещението – тоест с мисълта за промяна; аз съм от значение, следователно промяната е възможна и аз мога да я постигна. Животът не е достатъчно честен и справедлив и ние, свободните хора, можем да го променим! От другата страна са пост-модернистите между нас, които са способни да приемат нещата такива, каквито изглеждат, и да пресъздават кътчета на естетика, стъпка по стъпка. Според майка ми пък най-важно за щастието на човека е семейството.

Толкова много избори и пътища, а сигурно има още толкова други. Сега, гледайки часовника на дядо, докато дописвам този текст (стрелките посочват 02:30), се чудя дали той е бил щастлив. Той обичаше семейството си и работата си, ценеше своите вещи. Най-обичах да си играя с докторското му куфарче и да подслушвам нищо неподозиращото си сърце. За разлика от него аз се старая да задържам малко вещи край себе си. Моята Американска мечта стои по-близо до тази на Гинсбърг, отколкото до онази, поставяща знак за равенство между щастието и материалното. Винаги нащрек дали мога да побера дрехите си в един-едничък куфар и в готовност да оголя стаята, в която живея.

Снимка: Гергана Динева

„Аз следя миналото чрез думите“
Снимка: Гергана Динева

 

Единственото нещо, с което просто не успявам да се разделя, са книгите, въпреки че след всяко местене се изгубва по някоя книга, като частица от мен и моите спомени. Хората най-често поглеждат към миналото чрез призмата на фотографията, да си спомнят кои са били, когато са били други хора, преди 20-на години. Аз следя миналото чрез думите. Долавям как всяка една моя дума, написана и в този текст, е пряко свързана с подбора на книги до мен. Знам всяка една книга – не са много, защото и аз съм малък, но те са моите визитни картички и пътеводители.

Може би в книгите се крие щастието? Или поне посоката. Виждам как от ранния си интерес към Фуко (през Ницше и Бъртранд Ръсел), а в последствие цялата култура на френската философия след 1950-та г., съм преминал към Америка през „златния“ 19-и век и годините на Голямата депресия с книгите на Джон Стайнбек. Завършил съм (засега) отново там със съживяването на фолк музиката през 50-те. Нараства купчината и на българските книги около мен, колкото по-често се прибирам в София.

Често пъти съм склонен да зарежа тези мисловни пътувания в миналото и да тръгна да търся своята случка в днешния ден – имам и нещо като пътеводител на ръката, напомнящ ми, че времето тече само докато аз помня да го навивам. Хайде, ако ще е американска мечтата, да я следвам поне в Америка, в Ню Йорк. На ¼ навиване на часовника разстояние и толкова много приключения отвъд това.

Снимка: Николай Николов

„На ¼ навиване на часовника разстояние“
Снимка: Николай Николов

Или да остана в Лондон? Да запазя книгите и даже да ги преместя в по-гостоприемна библиотека, у дома. Крие ли се някакво геройство в това да продължаваш да се бориш, дори да се чувстваш на чуждо място? Едва ли, но поне човек се научава да превъзмогва другостта. Вероятно и аз имам вина, че с Лондон не се обичаме – може би трябва и в неговото сърце тайно да се вслушам.

От толкова много избори и опит за зряла мисъл човек е способен да забрави, че екзистенциализмът е опровергана теория – не човекът е центърът на света; следователно не всичко зависи и произтича от неговото Аз. Човекът е „открит“ през 18-ти век (по памет) и „закрит“ някъде след идването на тоталитаризма през 20-ти век.

Един от най-неочакваните проблеми, които, предполагам, не само аз съм изпитвал, е точно тази палитра от избори – как може човек да знае зад коя врата се крие щастието; понякога ми напомня на онези черно-бели прожекции на експерименти с маймуни, които се опитват да вкарат кубчета в отредените им дупки.

427788_10152012957396758_1885095374_n

„Избори“
Снимка: Гергана Динева

Докато аз изпитвам нерешителност, и стрелките като че ли се колебаят – уж тръгват напред, а в крайна сметка се връщат в началото. Колко бих искал да попитам дядо си дали и той е бил щастлив и дали щастието не е привилегия само на по-възрастните; нещо, на което можеш да се порадваш, когато вече си извървял една-две крачки. Дали това да очакваш, че ти е дължимо щастие, дали заради невинна наивност или арогантност, е нещо, което остава с теб завинаги? Като почти скрил се белег, напомнящ за ожулено коляно, когато си бил на пет. Дали всички имаме такъв белег, различни ли са размерите?

Разбира се, има нещо красиво в търсенето на тази (само)ценност – защото от една страна то предполага известна чувствителност към местоположението на един човек в цялото това съвремие – изисква се въображение; но докато въпросите, които ни мъчат, са различни за всеки, то желанието за щастие, струва ми се, е общо. Може би точно то ни кара да изискваме както повече от себе си, така и от света около нас.

И това е различно от честата заблуда за възможни социални утопии, предложени в безброй философски трудове. Идеалното не съществува, а пътят към него се води по неочаквани завъртулки и възникват непреодолими (етически) прегради. От друга страна пътят към щастието, предполагам, е различен за всеки един от нас, но пък времето на истинско щастие е споделено. При тази мисъл часовникът натежава леко и напомня за себе си. Часът е 05:15.

Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева