Пантеонът на Любо

В разказа на „малкия човек“ прозират истини. За живота, който ни се случва, за историята, която остава, и за вярата, която не ни напуска…

В Гургулят тишината ехти – от медния звук на чановете, от гърлените викове на овчарите, от безспирния лай на кучетата, от упоритото почукване на кълвачите…

И от наздравиците посред бял ден.

На мегдана в селото, пред единствения магазин за продукти от първа необходимост (разбирай хляб, наденички и бира), са седнали двама-трима местни чешити. Плетените пластмасови столове с тежки метални крака (свидна соц-класика) са им като втори дом. Опънали са селяните една скромна софра пред бакалията и нищят злободневието. Наоколо им зелени хълмове с пръснати по тях къщи – къде големи, многоетажни, с прясно измазани стени и окосени дворове, къде малки, от кирпич, с порутени дувари и овехтели веранди. Насреща им църква – висока, бяла и нова. А над главите им – Пантеон!

nnnn

“Отначало си мислехме, че ще бъде ракетна площадка.”

За новодошлия този кацнал на една от гургулятските височини монумент с форма на пресечена пирамида е като ненадейно материализирал се декор от лента на  Джордж Лукас. Безметежно извисяващ се над селските покриви и съдби, Пантеонът изглежда съвършено нереален, дори космически. Структурата му е масивна и бетонна, ръстът му – внушителен, цели 20 метра, а през върха и пирамидалните му ъгли се процежда светлина.

Явно архитектът, Георги Стоилов (същият, сътворил Бузлуджа), е оценил по достойнство природните дадености на гургулятското възвишение и съвсем умишлено е оставил процепи в монолитния паметник. От едната страна на керемиденочервения Пантеон се издигат полегати хълмове с гъста борова гора, а от другата се е ширнало селското поле. Отвъд планината, селото и пасищата, на има-няма 30 километра, е Сърбия, която през 1885-та година разбунва духовете на гургулятци.

„Тука е било страшно!“, казва ми Любо Пчеларят и любезно ми посочва един дебел пън, на който да се настаня. Срещата ни с Любо не е случайна. Знам, че живее в селото, откакто се помни, че дълги години е бил пазач на Пантеона и че може много да разкаже от първа ръка. Любо е сговорчив и предлага да си похортуваме на открито – на пъна при дувара.

„Тоя Пантеон 1985-та година го откриваха, голям героизъм са извършили наш’те хора. Всъщност те не са свършили много работа, но са действали точно на момента, ’щото ако сърбите са преминели Сливница – край!“

lubo1

Пчеларят Любо – пазителят на Пантеона

1885-та година се оказва преломна за българите, които най-сетне успяват да отвоюват бленуваното единение на Източна Румелия с Княжество България. Докато Великите сили умуват как да озаптят разбунтувалите се българи, братска Сърбия решава да нападне в гръб. На 4-ти ноември 1885 г., без излишно суетене, цар Милан обявява война на все още неукрепнала България.

„На мен толкова ми е вървело, че три дедовци съм загубил във войната“, шегува се Любо. „Мо’е да ми е прадедо, ма аз си му викам дедо. Точно ей тая къща се е строила по онова време. И дедо ми отива в гората да сече царовици [големи дървета за покрива] и го среща командващият капитан. Това е войната на капитаните. И го среща и го пита: – Къде бе? – За дърва. – Никакви дърва! Всички на окопите, че ако минат сърбите, после спасение няма. Ще я оправим – вика капитанът – тази къща. Лесна работа“.

В Сръбско-българската война България е сама. Русия изненадващо оттегля покровителството си (Александър Батенберг вече ѝ е неудобен) – и войската ни ненадейно е лишена от своето главнокомандване. Българските войници извършват геройство и за броени дни успяват да се придвижат пеша от южната граница (където вардят срещу очаквано турско нашествие) на север, за да се отбраняват от неочаквания сръбски враг. Геройство извършват и гургулятци, които не допускат сърбите да преминат през сливнишката отбранителна линия, успяват да задържат набезите на окупаторите и да дочакат идването на българската войска.

„Тук не са останали много потомци на участвалите в боевете. Па и ние сме малко в селото. 20-тина човека“, казва ми Любо и поглежда към празния виещ се път, където едно безпризорно куче води неравна битка със собствените си бълхи. „За всека педя земя са се борили тука. Особено на възловите места, ’щото наш’те си ги знаят. А тоя нашият капитан, Радко Дишлиев, им дал ултиматум на сърбите.  Който утре в 12 часа тури пушката на пирамида на мегдана, ще си ходи жив и здрав. Кой се пеняви, кой вади пушка, крие пушка – няма да го бъде. И така е станало. Пуснали са ги да си ходят, защото знаят, че те, войниците, нямат вина. И тази стара поговорка, „По пет на нож“, не е баш вярна. Те са казали „Напред на нож“, а онез’ разбрали „по пет на нож“.

Балканска твърдост прозира през ведрата духовитост на Любо. Съпреживял е тегобите на дедите си и не може така лесно да забрави съседското предателство. „Не ни обичат сърбите, ма и ние не ги обичаме“, отсича твърдо. „Сега си теглим по една майна. Нищо че те така ни се умилкват и ни викат „брато, брато“… Брато ли?! А преди това сме си живели заедно, дойдат техните говеда тук и ние им ги върнем – без нещо да пипнем, да заколим. Отидат наш’те оттатък Балкана и те ни ги върнат. То не е много разстоянието – 7 километра по пътеките“…

На откриването на чутовния паметник по случай 100-годишнината от Сръбско-българската война присъстват и сърби. „Беха докарали некакви по комсомолска линия“, казва ми Любо. „Но от големците най-големият беше Добри Джуров – началник щаб на Военното министерство. Той тогава говори, изказва се. Ние селяните бехме занесли цветя. И нито един от военните – майори, полковници, не посмя да вземе букет. Всички цветя на Добри Джуров. Събра цяла камара. Ние давахме и на другите, ама те викаха „не, не“ и ни сочиха Добри Джуров“, смее се Любо.

Иначе Пантеона го построяват съвсем както повелява неписаната социалистическа традиция – бързо, много бързо. „Денонощно се работеше. Толкова надълбоко копаха, 5-6 метра само камък, а колко бетон изляха… Отначало си мислехме, че ще бъде ракетна площадка. Васко, съседа ми, го вземаха тогава за охрана – да пази материалите, цимент, едно-друго. Но забелязаха, че нещо почва да изчезва цимент. И отидоха двама цивилни с колата догоре и му викат на Васко: – Па дай да вземем малко цимент. А той: – Е, па ша ви дам. 5 лева за двата чувала. Тръгнал да товари чувалите в колата и единият от двамата цивилни казал: – Я се качи и ти сега, ако обичаш. И оп, го закарали на Сливница. Тука колко къщи се направиха с този цимент. Тия язви по Пантеона са от това. Така се получава, когато циментът е постен“.

Днес циментовият гигант с цвят на охра е позагубил от блясъка си. Липсват някогашните нощни прожектори и месинговите букви, с които са били изписани имената на героите, няма ги и плакетите. Но дали от срам, страх или свян, вероломците са оставили непокътната статуята на Майка България, която и сега се издига в самия център на пирамидалния мемориал. Говори се, че е направена от много рядък вид камък, подарък от Съветския съюз. „От Казахстан го донесоха“, казва ми под секрет Любо и хвърля поглед към хълма и Пантеона, който някога с усърдие е пазел. „Преди ходех всеки ден. Измитах, изчиствах. Веднъж запалих две свещи пред статуята на Майка България и на следващия ден гледам, хората взели да хвърлят стотинки. Кога се върнах след два-три дена, гледам – пълно със стотинки. Махнах свещите, че горе ветър – гаси ги. Обаче хората продължиха да си хвърлят монети“.

222222

Отпечатъци от миналото

И сигурно няма нищо случайно в желанието на случайни посетители да се помолят на Майка България като на Богородица. Мястото сякаш зове към смиреност – заради красотата на природата, спомена за историята и защото години наред тук е имало църква.

„Беше малка църквичка, хубава… ама я гръмнаха“, казва простичко Любо. „Горе беше костница на загиналите в битката – сега костите ги съхраняват в музея в Сливница. Майсторите на църквата са били сърби, но и те нещо са икономисали, че, помня, беше почнал да се руши циментът. А на попа ни, Алексий, преди 9-ти септември тука са му резали брадата, щот взимал повече от агнето от курбана, обирал плешки, бутове – събирал за ратаите, дет’ му жънели нивите, ’щот немало иначе откъде да ги храни. И селяните го причекали горе у гората и го наказали. Обръснали му брадата. И повече не се мернал у селото. Иначе Людмила дойде тука. Огледа църквата и каза да се реставрира, обаче за наш късмет тя взе, че почина. И я събориха. Нà, сега има Пантеон на нейно място“.

Гургулятци рядко се събират на Пантеона – вече няма гръмки чествания, не пристигат автобуси с „поклонници“, няма медии и високопоставени партийци. В началото на август, когато е съборът на селото, отекват глъч и веселба, но дори тогава тълпата е малобройна. „Малко останахме селяните. А едно време беше пълно. И много боли от скуката. Аз съм, кажи-речи, най-младият. 52-ри набор съм.  Пенсии и социални – това ни е поминъкът в Гургулят. Дано тази година социалните ми отпуснат некой лев, че иначе не можем да съберем за дърва. Па и кметът на Сливница уж ми обеща да ме назначи за пазач на паметника, да го постегна малко“, казва ми Любо и хвърля поглед към пустеещия Пантеон на върха. Отсреща, в ниското, се белее новата църква на селото.

Доволни ли са гургулятци от новосъградения храм, или жалеят по стария? „Аааа. В Божиите работи не се меся“, отсича с усмивка Любо и бавно се отправя към дома – време е да нахрани зайците, а и един буркан с мед иска да ми донесе. Защото на село е така – може да е немотия, но всеки гощава с каквото има…