Недоволният българин

 

“Тук, в София, е страхотно! Питам хората накъде е улица “Бенковски”, а те спират, чудят се, сочат, упътват ме, ако не знаят, дърпат някой трети за ръкава и предават въпроса към него, а на мен ми пожелават “хубав ден”. Страхотни хора сте, ей! Толкова приятелски настроени, толкова топли!”

Не, не сте попаднали случайно на несъществуващата рубрика “научна фантастика”. Чух го преди около седмица от една усмихната млада дама. Не е българка, разбира се. На нас трудно могат да ни се изкълчат езиците да кажем толкова хубави думи на едно място.

Испанка е. От Валенсия. Казва ми колко любезни са българите, а аз я гледам и в първия момент искрено започвам да се чудя откъде е намерила не един, ами няколко души в един ден, които да й направят такова хубаво впечатление. След това също така искрено се срамувам от първосигналното си учудване.

988739_10152557433986758_759582125_n

Избор. Снимка: Гергана Динева

Ако попитате един българин как би определил своите сънародници, вероятно ще чуете една пъстра тирада, която ще включва епитети като “тарикат”, “недоволен”, “песимист”, “завистлив”. Негативната смислова натовареност на подобни определения създава в собствените ни глави една твърде неприятна характеристика на националния ни образ. Веднага сме способни да извикаме в главата си спомен за всички онези пъти, когато от отсрещната страна на административното гише са свивали рамене срещу безпомощността ни, когато изпитната ни работа е попаднала в онази, прецаканата купчинка с оценки, или когато подочуем някоя баба небрежно да спомене как съседът, който винаги е имал повече плодни дръвчета в двора си, е умрял най-после, гадината. И много охотно се съгласяваме с вече изградения в главите ни стереотип. “Негативният българин” се запечатва като една устойчива представа за самите нас, която сме склонни да защитаваме и дори да доказваме. Ние подсъзнателно се превръщаме в “негативния българин”.

Интересен факт, който ми направи впечатление след редица разговори с познати и не толкова добре познати чужденци, е, че всъщност това не е общоизвестен стереотип за нас като народ. В колективното съзнание на други народи ясно се отличават опростените и стандартизирани образи на “сдържания японец” , “емоционалния италианец”, “испанецът и неговите fiesta y siesta” . В главите на чужденците ние сме изключително различни – светлокоси и тъмнокоси, избухливи и спокойни, усмихнати и сърдити.

Дали “негативният българин” не е стереотип, който сами сме си наложили?

Това толкова използвано в днешно време понятие “стереотип”, което до голяма степен определя отношението към даден човек още преди да сме се запознали с него, е популяризирано от Уолтър Липман в книгата му “Общественото мнение”. Авторът използва термина, за да характеризира формираните чрез общественото мнение “изкривени” представи или образи на членовете на различни етнически, политически или професионални групи. Именно това е най-съществената характеристика на стереотипа – съсредоточаването само върху някои, понякога несъществени страни на формирания образ. Подобно недообмисляне при изграждане на мнението за даден човек предизвиква формиране на твърде обща и неточна представа, а вече изграденият в главите ни стереотип ни подтиква да действаме ирационално и шаблонно. Още на опашката пред административното гише, ние вече сме изнервени. Надничаме напред и се чудим тази леля зад стъклото какво толкова се мотае, нали е била в обедна почивка за час и половина преди малко. Сигурно е нарочно. А и работа няма да свърши. За какво й я дават тази заплата? За да гледа лошо и да не отговори на въпроса? За да е зла и некомпетентна?

На този етап от написаното “негативният българин” цъка неодобрително с език и се чуди с какво по-интересно би могъл да си запълни времето. Един друг българин обаче, без епитет, който предварително да определи нагласата му, се замисля. Спомня си веднага за онази дама от администрацията, която успя да уговори толкова нужните му документи да бъдат готови за един, вместо за пет работни дни. Беше му изпълнила деня с вяра, че, Боже, още има хубави хора на този свят, Боже!

Is this our fate

Is this our fate? Снимка: Гергана Динева

 

Не забрави, че българин е и Делян Пеевски и българин е онзи “КОЙ”. Не забрави, че Евелин Банев-Брендо е българин и онези, които го оправдаха, също са българи. Не забрави за изнервените си съграждани, които ежедневно го сбутват с лакти едновременно с грубия си въпрос “Ще слизате ли?!”. Този път обаче не пропусна да се сети и за останалите. Аз също си мисля предимно за тях. За дребните им жестове. За добрите им каузи. За позитивното, останало в тях, дори и заобиколени от негативни новини, постъпки и хора. Мисля си, че не ми е нужна една валенсианка, за да ми каже колко хубави хора сме българите. Та аз ставам свидетел на това всеки ден… стига само да дръпна “негативния българин” в себе си за ръкава и да го накарам да спре, да отвори очите си и просто да се огледа.