На път

Често ме гложди усещането, че времето минава твърде бързо. Вчера е рожденият ти ден, а днес вече е Коледа, макар че едното събитие е през юли, а другото – през декември. Въпреки натрапчивото, потискащо усещане от изплъзващите се дни на календара в един момент се замислям колко неща са се случили през изминалата година. На тази дата през 2013-та все още съм в САЩ, вероятно разнасяйки огромен сервитьорски поднос и возейки се в американската мечта – червен пикап. Няколко дни по-късно стоя на границата между САЩ и Канада, сграбчила здраво парапета над Ниагарския водопад. В една секунда гледам „Фантомът на операта“ на Бродуей без очилата си със скромен диоптър, а в следващата вече съм на летище „София“, Терминал 2.

flip

Мисля си, че, разбира се, няма да плача. И, разбира се, плача. Едва няколко дни по-късно започвам стаж. Единственото, което научавам от него, е, че някои стажове са просто безсмислени, но пък салатите от съседното магазинче хич не са лоши. Полезен житейски урок. Мигвам и хоп, идва най-неколедната Коледа досега. Времето пагубно забавя хода си, докато някъде там из необятната пазва на интернет не виждам конкурс за есе на тема „Европейски избори 2014 – защо моят глас има значение“. Оказва се, че моят глас наистина има значение, защото печеля – ставам автор на вестника, издаван от Информационното бюро на Европейския парламент в София, и за да събера материали за статията си, ме изпращат в Страсбург. Е, добре.

Ям най-странния сладолед и най-вкусните наденички (и двете не в Европейския парламент). Говоря най-ужасния френски в най-хубавата кръчма. Озовавам се в Истанбул. Попадам на протести и имам възможността да имам близки срещи със сълзотворен газ. Плача. Този път заради газа. Започвам нов стаж. Този път в Атлантически клуб на България. Запознавам се със Соломон Паси и заедно с него отивам в „Стани богат“. Не печелим. В следващия момент се усещам как стоя на сцената на Алма Алтер и правя презентация за Форум КЛЮЧ на тема „Защо трябва да гласувам?“. Гласувам. Искам да плача. Този път заради резултатите. Летя за Париж. Говоря най-ужасния френски и пия най-добрия абсент. Виждам Мона Лиза. Не ми харесва. Отивам в музея на Салвадор Дали. Много ми харесва! За трети път се опитвам да прочета „Чужденецът“ на Албер Камю на френски. За трети път и се отказвам. Започвам нов стаж. Някак между другото завършвам третата си година в университета. Пиша първата си статия за „Баница“. Одобряват я! Подскачам от щастие. Скачам с бънджи. Започвам да ям риба тон. Започвам да пия бира. Започвам Еразъм в Барселона.

 яна_сашо

Този път не плача. Поне не и на летището. Опитвам тапас, паеля, сангрия, купувам си билети до Дъблин, до Жирона, до Мароко и до Фигерас. Вдишвам и издишвам емоции. Спирам за момент. Започва една нова година. Кой знае какво ще се случи през нея? Може най-накрая дори да прочета „Чужденецът“.