Метаморфоза на Свободата

Роден съм през 1990-та година. Годината на демокрацията, на свободата; годината, когато оковите е трябвало да паднат, когато ние отново се присъединяваме към Европа. Роден съм в демокрация и съм дете на свободата.

Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева

Моят живот е ясно отражение на развитието на тези две понятия в контекста на българското съвремие. За тези 24 години участвах в протестите през 1997 г., бях свидетел на завръщането на „Царя“, бума на чалгата и фетишизма на „женското“, края на българската политика и пълната доминация в публичния ни живот на Българската социалистическа партия. Свидетел бях и на изграждането на Стената пред парламента 24 години след падането на Берлинската стена; видях и как хиляди полицаи блокираха центъра на София множество пъти през последните месеци. Софийският университет е под частична окупация, а жълтите павета станаха символ на трудния път, който ние трябва отново да извървим към Европа, към Запада. Това е моята държава.

Роден съм в демокрация и съм дете на свободата, но днес тук няма нито свобода, нито демокрация. Какво ли се е случило тук с мен? Този въпрос е същият, който Грегор Замза от разказа на Кафка – „Метаморфозата“, си задава, след като една сутрин се събужда, преобразен в огромна буболечка. Какво се е случило с мен, се пита той, докато малко по малко започва да губи всякаква връзка с човешкото, изолиран и обусловен от един външен свят, убеден в пълната си метаморфоза.

Въпреки това някъде дълбоко под фасадата неговата личност още съществува, спомените се задържат, самосъзнанието продължава да се бори… доколкото може. Той е Грегор Замза, син на родителите си и търговски пътник, независимо че пред света той е преобразен. 

3785_10153690961330416_2021189240_n

Всички ние изпитваме паника пред опасността да бъдем поставени на мястото на човека насекомо и едновременно с това се възхищаваме на способността на Франц Кафка да оголи и най-дълбоките ни страхове, свързани със собственото ни Аз.

Чували сме и страховити истории, в които в края на 17-ти век луди се борят за живота си, доказвайки наличието на разум в опит да покажат, че са част от нормалността и да изиграят своята роля в предначертаното и уредено общество. В коя от двете страни попада човек не зависи от него; единственото, което е пределно ясно, е, че двата полюса – на разума и лудостта, на нормалното и ненормалното – зависят един от друг. Едните живеят живота си благодарение на това, че другите не живеят техния. Но кои сме ние?! Какво се е случило тук с нас?

За да отговорим заедно на този въпрос, е нужно да проследим собствената си генеалогия, да проектираме нещо като история на съвремието си, за да можем да разберем как сме стигнали дотук. Много е важно да помислим как (и от кого) се определя историята ни, как се възприемат миналото и спомените ни.

Да започнем от началото: аз съм роден в демокрация и съм дете на свободата. Истината е, че още от самото начало ние сме били превърнати в насекоми. Беше ни наложено от същите тези хора, които артистично проектираха фиктивната ни революция и поеха юздите на новия режим, че ние вече сме свободни и сме граждани на демократична република.

У нас нямаше революция и е трудно да се говори за преход в истинския смисъл на думата – такъв, какъвто е имало в Централна Европа. За България 1989 г. не представлява същата възможност за завръщане към историята, за коригираща революция, за забравяне на тоталитарната репресия. В същността си тя представлява възможност да се определи и ограничи нашето бъдеще въз основа на миналото ни.

Преди повече от век в една статия на име „Нашата интелигенция“ Боян Пенев много ясно диагностицира и предсказва съвременната ни метаморфоза. Той, говорейки за трудностите на формиращото се модерно българско общество, пише: „Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си“ (курсив добавен).

Пред същата битка сме изправени и сега. Ние не извоювахме нашата свобода преди 24 години; днес продължаваме да се борим, сякаш срещу вече непобедимо зло. Останахме и много малко; нашата истина, нашият глас за малко да бъдат напълно заглушени. Бяхме на косъм преди 6-7 месеца да се припознаем като човека насекомо от разказа, да приемем метаморфозата като крайна и да се примирим с новата си природа. Да бъдем премачкани.

Но промяна има. Първата крачка е направена – тя е съзнанието; съзнанието, че свободата ни не е даденост, а задължение на всеки един от нас; съзнанието, че не ние контролираме дискурса върху истината за миналото и за съвремието, не ние определяме значението на демокрацията; ние сме този слой от българското общество, който постепенно беше изолиран, заглушаван; ние станахме лудите, немите и непритежаващите нищо скитници в своята държава. Държавата на една шепа стари муцуни, комунисти и псевдомафиоти, барикадирали се във вече последния им останал бастион на властта – Народното събрание. Държава на дирижираната демокрация. Държава на насекомите.

Нека потърсим истинското значение на двете думи, с които аз определям същността си като съвременен български гражданин: демокрация и свобода; зад фасадата думата „демокрация“ всъщност означава дирижирана демокрация, а думата „свобода“ е синоним за политическа независимост. Това ни връчиха те, когато крачката след тоталитаризма беше направена – политическа независимост. Същото, за което говори и Боян Пенев, но как ли се постига освобождението от това духовно робство, което той споменава?

Николай като пораснало дете днес в търсене на свободата

Да се върнем назад в модерната история, защото според мен Боян Пенев тук се докосва до един от основните въпроси на модерната философия: Какво означава свободата и по-точно как можем да сме сигурни, че сме достатъчно зрели да самоосъзнаем, че сме наистина свободни?

В своя отговор на въпроса „Що е Просвещение?“ Имануел Кант пише: [Ч]рез революция може би би се стигнало до отхвърляне на личния деспотизъм и на алчното или властолюбиво потисничество, но никога до реформа на начина на мислене; пък и новите предразсъдъци ще вършат много добре работата на старите, служейки за юзди на лишената от собствено мислене тълпа (курсив добавен).

С две думи – революцията почти винаги може да доведе до политическа независимост на народа, но почти никога сама по себе си не преодолява духовното му робство. Това духовно робство, или по думите на Кант – самопричиненото непълнолетие на човек, – до голяма степен се закоренява дълбоко в индивидуалните и социалните идентичности на хората и става почти естествено.

Просвещението, за което говори Кант, означава всеки един човек да има смелостта „винаги и изцяло открито, публично да използва разума си“. Но следва въпросът как може да се случи това в едно общество, в което тези, които се борят за преодоляването на духовното си робство, са изолирани, когато техният разум е извън нормалността, когато те биват превърнати в лудите, в хората насекоми в нашия кафкиански разказ? Какво правим, когато нашата култура и идентичност са отровени, покорени и атомизирани? Какво правим, когато се окаже, че всъщност не сме децата на свободата, а сме децата на политическата и екзистенциална съвременна българска криза?

Другите страни от Централна Европа, които също бяха изправени пред подобни въпроси, намериха своя ориентир в историята. В своя статия, написана през 1984 г., Милан Кундера описва „трагедията на Централна Европа“. Според него за страните, бунтували се многократно против комунистическите си режими (т.е. Унгария, Чехословакия, Полша, ГДР), думата „Европа“ не представлява географски феномен, а духовно понятие, синонимно с думата „Запад“: „В момента, в който Унгария вече не е част от Европа, т.е. от Запада, тя е отделена от съдбата си, от историята си: губи същността на своята идентичност“.

С други думи, Централна Европа е част от епохата на Просвещението, част от която е и Имануел Кант, част от модерността. В Централна Европа са вкоренени и най-дълбоките културни черти на свободата, демокрацията, независимостта. Следователно въпреки тежките години, преживени по време на тоталитаризма, Централна Европа успява да размрази историята, да преосмисли миналото си и най-важно – да се пренасочи към предначертаната си съдба като част от Европа. Тяхното минало е и тяхното бъдеще, а наложените тоталитарни режими представляват просто забавяне на неизбежния процес.

1500811_10153653664595416_2001945397_o

„На колко езика искате да ви го кажем? Оставка!“ протестно шествие от 26.12.2013 г.

У нас, както и в страни като Русия и Украйна, този прогрес, това развитие не съществуват. В страни като нашата тоталитарните режими успешно отнеха същността и заглушиха историята ни, като същевременно и потопиха хората в перманентен застой от гледна точка на развитието на културата им. Точно заради това според Кундера ние сме част от Източна Европа, част от нациите, неспособни да прекъснат проникването на разрушителните сили на тоталитаризма и в най-малките капиляри на социалното тяло. Ние сме извън разума и нормалността на Европа, изключени сме от модерността на епохата на Просвещението. Кундера смята, че ние не можем да се обърнем към историята, за да търсим ориентир за бъдещето си.

Според мен това възхваляване на Централна Европа и нейната културна и историческа идентичност не отговаря на истината, нито на основите на европейската модерност. В този дискурс се крият емоции и спомени за отминали времена, абсолютно несвързани с настоящето. Много е важно, че хора като Кундера, участниците в Харта 77 и Солидарност, наистина са се индентифицирали с тази история, с Европа. Неслучайно там, на Запад, е имало толкова много бунтове срещу тоталитаризма – той никога не успява да се вкорени в обществата, остава чужд. Затова 1989 година е истински символ на промяната.

У нас, независимо че преди 110 години Боян Пенев намира причината за нашето духовно робство в липсата на собствена култура и културностпроблемът за липсата на свобода в нашето съвременно общество, за преобразяването на истината и смисъла на думата демокрация се  корени в мълчаливата непрекъснатост на методите за управление от близкото минало.

У нас нямаше такова прекъсване, от каквото имахме нужда преди 24 години. Нямаше разкъсване с традицията. Не съществуваше възможността да се преборим за новата си идентичност, за новия си глас, за новата си свобода. Всичко остана само на хартия. Посткомунистическият период в България остана само в книгите по история, отбелязвайки несъществуваща промяна. Тогава изгубихме възможността да се самоинтентифицираме като модерни личности не само чрез историята си, но и чрез съвремието и бъдещето си. 24 години по-късно ние все още не знаем кои сме.

Всичко това обаче представлява огромен шанс за промяна. И тя вече е започнала; в ход е процес на превъзмогване същността на посткомунизма като исторически период за сметка на посткомунизма като естетика и етос. Този процес е много важен, защото преодолява проблематичното ни отношение със съвремеността. Това напомня за традиция и отношение на модерността, различаващо се от това, за което споменават и Кант, и Пенев, и Кундера.

Тук става дума за модерността като изкуство, модерността на Бодлер. При него тя съществува като упражнение, в което изключителното внимание, обърнато върху това, което е истинско, бива противопоставено на една практическа свобода, която се старае едновременно да уважава тази реалност, но и да я нарушава. С други думи модерността на Бодлер като изкуство означава отношение към съвремието, което е неотделимо от желанието на човека да си го представи по друг начин и да го промени, но не като го разрушава, а като наистина се опита да разбере неговата същност.

В България това вече се случва: лъжите на миналото и на бъдещето биват ежедневно oсмивани. Паметниците на тоталитарния режим биват изрисувани по централноевропейски стил с цел да се разкрият грозните лъжи за миналото; Софийският университет беше окупиран, за да бъдат изобличени грозните лъжи  на бъдещето. Ние показваме, чрез тези малки дейности, първата стъпка в олицетворението на Бодлеровата модерност. Изкуството е там, платното за момента представлява градската архитектура.

И така, за разлика от „човека на модерността“ от Централна Европа, който търси себе си, тайните си и скритата си истина в размразяващата се история и съответно в съдбата на своята нация, в България днес аз виждам метаморфоза на друг тип идентичност. Тук изграждащата се съвременна личност и отношението ѝ към модерността са свързани с тези хора, които целят да се самоизобразят. Тази модерност не е даденост и не връчва свободата на отделната личност даром; тази модерност принуждава човек да се изправи пред задачата и да поеме отговорността да се самоизгради и да наложи собственото си Аз; независимо какво е налагано отвън. Това отношение към модерността директно отговаря на въпроса: „Що е Просвещение?“, който е и синонимен на въпроса в историята на Кафка – Какво се е случило тук с мен?

Отговорът на въпросите е: просвещението – това, което се е случило тук с мен, е съзнанието, че аз не съм заложник на това, което определя моята личност в България, т.е. на наложените шаблони за свобода и демокрация. Не съм длъжен да вярвам на изкривените истини за нашето минало и съвремие.

Осъзнаването на този факт е и първата стъпка към промяна. Преставам да правя, да бъда, да мисля онова, което съм правил, което съм мислил, което съм бил до момента. Това е първата стъпка към модерността, към личностното самоизобретяване. Първата стъпка към разкрепостената и необвързана с миналото и културата концепция за практика на свободата. Тази практика на свободата означава следното: чувствителност и критика на онова, което ни определя, което ни налага, че изведнъж вече не сме това, което сме очаквали – тази власт, която изведнъж ни насажда същността на насекомото от разказа. Процесът е съпроводен от непрекъснат анализ и изграждане на дискурс, разглеждащ историята на ограниченията, наложени върху нас преди и след 1989 г.; и най-важното, което логично следва започнатия процес – това е експеримент със способността ни да прекрачим и да превъзмогнем тези ограничения.

Ние, децата на (не)свободата, сме още една алтернатива. Не мога да предскажа кога везните ще се наклонят, защото свободата, за която се борим, не е универсална и няма исторически корени – тя е въпрос на лично отношение, на модерност, на естетика. Само знам, че процесът е започнат и вече изменя, стъпка по стъпка, паметник по паметник, облика на нашето общество.

* Текстът първоначално е публикуван във в. „Литературен вестник“, бр. 8, 26 февруари 2014 г.