Къде е вкъщи?

Най-много ми липсва не родният ми град, а китният и чаровен Созопол. Изпитвам силни чувства към това място, въпреки че не съм родена точно там.

Невероятният художник Георги Баев

Невероятният художник Георги Баев

 

Не, аз не си губя времето с такива мисли. Слагам ги бързо в папката табу, измислям им една кратка осемцифрена парола, която бързо след това забравям, и никога повече не ги отварям. Те са табу. Те са строго забранени и ако някой горкичък човечец се осмели да ме пита за тях, аз се правя, че въобще никога не са били в главата ми.

А именно това са мислите за онзи толкова красив и невероятен морски град, който никой, ама наистина никой, не може да забрави. Защото човек не се влюбва просто в него, а се влюбва и в себе си, и в другите, в живота като цяло, когато прекара дори и секунда там. Звездите и Луната нашепват истории за отминали дни и съдби, а всеки иска просто да остави част от себе си по улиците на Созопол.

Звучи жестоко да си наложиш ей така да забравиш един цял град, да не кажа живот, но моля, преди да ме съдите, нека ви разкажа накратко.

Георги Баев

Георги Баев

Здравей, лято! Хайде на автостоп към Созопол, с ананас в ръка, движим се бързо, с колело, кола, влак… Няма значение как, важното е да стигнем.

А в Созопол на края на улица „Стара планина“ има една ограда, а зад нея има точно един слънчоглед. Всяка вечер, която прекарвам там, катеря улицата, за да се усмихна на цветето. Понякога го правя с компания, друг път се прибирам сама. Някои вечери вървя боса, други се мъча още с високите си обувки.

Опа, часовникът ми май се счупи. Нямам нужда от него. Тук нито един гларус не отмерва минутите.

То е просто да си част от пясъка, да вдишваш с всичко твое атмосферата. Ех, че хубав УРЛАУБ. Стоп, откога времето ми вкъщи се нарича УРЛАУБ?  Колко грозно да разсъждавам за него така… Пф, тихо, тема табу.

Магазинерката ме познава! Говорим си за живота и за любовта, а не само „здрасти“, „ресто“ и „чао“. Тук времето, заедно с часовника ми, е спряло, не помня миналото, все ми е тая за бъдещето.

Всички павета са мои. Ходя от заведение на заведение, гледам скучни филми в лятното кино, но само при мисълта, че съм там, ми става забавно. Хапвам банички и бера миди. Спя на плажа и по пейките, ама то реално въобще не ми е до сън, искам още и още. Плувам до остров „Свети Тома“, покорявам скалите, Слънцето ме гали с лъчите си, а барчето на плажа на Аркутино е толкова далеч, че вече съм забравила за изпитата по-рано ментичка с мляко. Хапвам от най-вкусните палачинки на света, става ми лошо от всичкия шоколад, обаче упорито продължавам да ям, животът е лесен и хубав.

ТИХО, спомени, ТИХО, време е за работа, УРЛАУБЪТ свърши. Оф, пак тази грозна дума използвам за моята родина. СЛАГАЙ СИ ЧАСОВНИКА, МОМИЧЕ, И ТРЪГВАЙ.

Сега разбрахте ли защо това е тема табу, или вие предпочитате да се давите в спомени ? Искате ли всички да се върнем в България и да стопанисаме нашия малък земен рай ? Заминаваме, защото ни е интересно или защото „трябва“? Колко от вас наистина мислят да се върнат ? Да си дете на света наистина е увлекателно занимание, всички възможности, от които човек може да се възползва в чужбина, несъмнено съблазняват. Един по-лесен живот, един ценен труд, една сигурна заплата. Но лесен ли е наистина животът в чужбина, или човек никога не е щастлив далеч от татковината? Щастливи или просто доволни са търсещите един по-добър живот извън България?

От моя клас почти всички заминаха, включително и аз. Защо? Определено не е, защото ми харесва да си говоря с екрана всяка вечер, да пропускам как малкото ми братче се превръща в мъж и да чакам следващия самолет.  Мразя се и се обичам заради решението си да замина… А вие просто доволни ли сте, или сте наистина щастливи? Поровете се малко из душата си, какви са вашите истински мечти?

Георги Баев

Георги Баев

А аз искам просто да живея на последния етаж на някоя висока сграда, в някой морски български град, в някоя малка таванска стаичка, която да има прозорец, и всички звезди да са мои. Да се разхождам боса, само по тениска, косата ми да е рошава,  да чета стари книги и да пиша нови стихове. Да виждам пристанището и да махам на корабите, а те да ми нашепват истории за своите пътешествия. А също да пътувам, но винаги да се връщам. Да живея там, където са корените ми. Искам да е лято и да е само лято, шумът на вълните е музика за моите уши…